Модиун продължи да обмисля проблема. После се обади:
— С известно закъснение, май започнах да разбирам…
Изчака, докато значението на думите проникне в Светаята Светих на мозъка му. А то не се оказваше никак успокояващо, защото двамата със Судлил бяха последните оцелели от човешката раса. Осъзнаването на истината — ако това бе истината, — бе станало твърде късно. Не бе много ясно какво трябваше да прави… но преди всичко разговор с комитета — да, такъв разговор трябваше да има.
И Модиун довърши започнатото.
— … започнах да разбирам, че е може би неблагоразумно една раса да се оставя да бъде усъвършенствана от друга, чиито мотиви могат да бъдат далеч не алтруистични.
Докато говореше, изпита обичайното изменено усещане да се надига у него без думи, някъде от глъбините на нервната му система. Чу се да заявява:
— Въпросът не е изчерпан от моя гледна точка. Това са прости логически заключения с временен характер.
Наложи му се да упражни усилие на съзнанието, за да спре потока от думи. За миг бе изумен от силата на това чувство. Не след дълго се овладя и можа да продължи:
— Всеки път, когато говоря с някой Нунули, наблюдавам реакция на моите думи, която е пълно копие на онова, което ми е казал друг Нунули. Така че се виждам принуден да ви запитам: как мога да определя какво всъщност представляват Нунули и не са ли самите те комитета, който твърдят, че представляват?
Той млъкна.
— Виждате, че трябва да преодолявам моето естествено нежелание да задавам въпроси. Освен ако — той бе изпълнен с надежда, — освен ако вие не ми предложите някакво не така сурово решение.
Безцветните очи на Нунули го наблюдаваха с такава настойчивост, че едва след няколко дълги минути Модиун успя нерешително да добави:
— Защо по собствена добра воля вие не ми разтворите мозъка си, защо не ми покажете достатъчно от историята на Нунули, за да се убедя действително, че не съм бил прав?
Съществото на пода се размърда. Тънките крачка се раздвижиха, ръцете леко се извиха. Вратът се преви назад и съществото се изправи.
— Добре, съгласен съм — каза Нунули. — Отстъпвам пред оказаното ми от вас почти престъпно влияние. Но ви предупреждавам, че комитетът може да бъде наскърбен, а аз не отговарям за неговите евентуални реакции и възможни последствия.
XXI
Първите картини, които се разкриха пред Модиун, показваха прост и аскетичен живот. Нунули, вероятно на своята планета, живееха като монаси. Модиун забеляза дълги, мрачни постройки, в които всяко същество имаше своята подобна на килия стаичка, където водеше своето еднообразно и монотонно съществуване. Подовете бяха голи, в килиите нямаше никаква покъщнина, освен матраци, на които Нунули спяха.
Следващите картини показваха жените-нунули в своите домове, малко по-различни от другите постройки. Различаваха се в смисъл, че имаха общи дворчета и стаи, където се грижеха за децата, а най-малките бяха настанени в удобни кошарки.
Не всеки четири или пет години някоя хубава сутрин жената-нунули се отправяше към един от манастирите. Мислената картина я представяше да чука по вратата на някоя от килиите. После на втора, на трета и така нататък. Мъжът във всяка килия явно разпознаваше начина на почукване. Ставаше от матрака, отваряше вратата. Заставаше пред жената, оглеждаше я. Жената-нунули също стоеше пред него в очакване. Не изглеждаше обезкуражена от първите откази, просто отиваше до следващата килия. На третия път, поне винаги ставаше така, докато Модиун наблюдаваше, тя стигаше до стая, където мъжът биваше привлечен от миризмата или от мисловните й вълни и я приемаше. Там тя оставаше дни и нощи със своя „любовник“. В повечето от случаите двамата просто лежаха един до друг и медитираха. Но на два пъти по време на престоя й в килията наставаше моментът на… Възбуда? Дажи при чудесния мисловен контакт Модиун не можа да определи естеството на това чувство. Каквото и да бе, то потикваше двойката да извърши съвъкупление, което на Модиун се струваше безконечно. Четири часа? Пет? Във всеки случай отнемаше по-голямата част от нощта.
След второто съвъкупление жената просто ставаше и, без дори да погледне своя любовник, излизаше от килията и напускаше манастира. След което я поемаха други жени, които я въвеждаха в малко, уютно жилище. Там, в безмълвната тайна на своята килия, тя изживяваше бременността и след около година раждаше своеобразно малко чудовище, което след известно време приемаше облика на Нунули.
Неочаквано сцените ппомръкнаха, изчезнаха. От пода на малката си стая Главнокомандващият Нунули надигна очи към Модиун и му каза: