Модиун не довърши своето предложение.
— Но — заключи той, — онова, което искам, е да получа наистина повече допълнителна информация.
Последва дълга пауза. Очите на извънземното се втренчиха в Модиун. Най-сетне Нунули се обади:
— Ще отговоря на почти всички ваши въпроси, освен на този. Не съм уверен, че вашите знания могат да преодолеят онова, което е било създадено от член на комитета. Какво още искате да знаете?
— Къде се намират Зувгите?
— Не знам. Никога не съм ходил там. Очевидно те няма да допуснат някой, който го знае, да се окаже наблизо край вас.
За Модиун това бе честен отговор.
— Тогава разкажете ми какво знаете за комитета.
— Те са най-напредналата раса в галактиката. Науките, които не са развили сами, са ги заимствали от другите раси с помощта на своя метод за едностранно управление и контрол на разума. Никой не може да застраши могъществото на Зувгите, те са единствената безсмъртна раса…
— Искате да кажете, че са живели повече, отколкото другите? — прекъсна го Модиун с усмивка. — Досега човекът е живял три хиляди и петстотин земни години. Възможно е еволюцията да доведе този срок до десет хиляди. Но има причини, поради които нормалната клетка се изражда и съответно разпада, което води до смърт.
Гладкото, загадъчно лице бе по-безизразно от когато и да било.
— Повтарям — те наистина са безсмъртни. По-голямата част от членовете на комитета са на повече от сто хиляди земни години! Добре ли ме чухте?
— Н…но, това е невъзможно на този етап от развитието на галактиката! — протестира Модиун. — Освен по един-единствен начин…
Той се обърка, смути.
— Преди много години ние хората решихме да не тръгваме по такъв неестествен път.
— Не сте тръгнали, заради вашата философия, прав ли съм?
— В основни линии, предполагам, че да. Но и защото…
Нунули го прекъсна спокойно.
— Там е била грешката ви. Природата не се интересува от правилните или неправилни методи. Значение имат единствено фактите. А факт е, че тези индивиди са невероятно стари, а вие сте неспособни да направите онова, което те са постигнали!
Съществото на матрака млъкна.
— Сега, надявам се, ще престанете да ми задавате повече въпроси като на разпит и ще можем най-сетне да се разделим, всеки да поеме по пътя си!
— Да — съгласи се Модиун. — Останалото ще узная, когато се срещна и побеседвам с представители на комитета. Вие можете ли да организирате такава среща?
— Невъзможно е… поради причините, които вече ви обясних. Те не приемат съобщения. Те просто ги изпращат под формата на заповеди.
— Ако все пак изникне някаква възможност — не се предаваше Модиун, — знаете къде да ме намерите.
— Да, знам къде да ви намеря — беше му отговорено с неприкрито доволство. — Знам и накъде сте се запътили!
— Накъде?
— Заникъде.
XXII
Всичко приключи.
Поне за хората-животни повече проблеми нямаше. Когато се завърнаха в своето спално помещение, четиримата бяха някак си изнервени. Но тъй като нищо не се случи, когато съседите им по легла ги наобиколиха, започнаха да ги потупват дружески по раменете и да им стискат ръцете, а дори имаше и аплодисменти, те бързо отново се нагодиха към своето безгрижно съществуване.
Разбира се, бяха добили суровия опит. Силата на стреса, който бяха изживели, се прояви за първи път още щом се озоваха в каютата на Модиун. Когато Модиун, който беше в банята, излезе оттам, ги завари да оглеждат всичко наоколо с удивление. Сякаш бяха забравили няколкото часа, прекарани по-рано тук. Изучаваха разкошната гостна и изразяваха своите чувства с възклицания, наслаждаваха се на прекрасната мебелировка в стаята. Но щом видяха кухнята с отделна столова, те се разприказваха, изразиха с думи своето възхищение.
— Дявол да го вземе, приятелю! — Руузб подозрително заклати глава. — Това се казва класа! Как го постигна?
— Да, как? — заинтересува се и Неррл.
Иггдооз и Дуулдн стояха на място, не мръдваха, очите им се бяха облещили от любопитство.