Една-единствена мисъл успя да се проправи път в съзнанието му: „Мили Боже… но това… у такава примитивна цивилизация като Ганиа!“ След това му мина през ума, че те явно не осъзнаваха опасността при използването на такива източници на енергия и то на повърхността на планетата.
А после вече никакви критически размишления не бяха възможни.
Той трябваше да се концентрира във всичко, което неговият мозък можеше да възприеме за всяко конкретно мигновение.
XXVI
След първите сблъсъци Модиун не беше предвидил какво да прави по-нататък.
Ако такава мисъл го беше споходила, той би се разколебал, а при подобни свръхскорости, това щеше да се окаже фатално. Каквото и да се бе случило, за него то беше енергетично явление. И в дадения момент Модиун бе чисто и просто изключително заинтересуван да наблюдава едно пространствено явление, за каквото много бе слушал да се говори, но никога не бе виждал.
В самото първо полумигновение мозъкът му сигнализира за появата на черна дупка. Действителните й размери, които можа да определи, бяха осем километра.
Черната дупка беше неизмеримо малка, по-скоро нищожна!
Доколкото успя да прозре, първоначално тя бе синьо слънце. След изгарянето на всичкия водород, слънцето се бе увеличило до размерите на червен гигант, и бързо, необичайно бързо бе изконсумирало своя хелий, въглерод, кислород, силиций и така до момента (в понятия за звездно време), в който бе стигнало до желязото и бе възникнало устойчиво положение. Ала желязото също се беше изчерпало. Огромната стара звезда бе продължила да търси и за кратко време бе намерила друго устойчиво състояние под формата на бяло джудже.
Следващият етап бе неправдоподобното безумие на материята — неутронна звезда. Но да се установи равновесие, дори и за такава малка маса с размерите на земна луна, се бе оказало невъзможно за тази необичайна структура. Така в пространството се бе появило това особено нещо с диаметър от осем километра.
Гравитационна дупка.
Модиун бе озадачен, а безброй мисли се рояха и блъскаха в главата му. „Ганианците трябва да имат такова чудо-невиждано в близкото околно пространство. Явно са изучавали някои от нейните закони и сега се готвят да нанесат съкрушителен удар на комитета!“ На пръв поглед изглеждаше невероятно. Колкото и да напрягаше мозъка си, трудно му бе да осмисли, че технологията им е толкова напреднала. Но… нямаше никакво съмнение: те управляваха гравитацията й от разстояние.
Тъкмо затова сухопътният торпильор бе изгубил маневреност и се бе застопорил на повърхността, впримчен в жестоката гравитация на гигантското червено слънце, което не му позволяваше да мръдне.
Десетина секунди отминаха, докато Модиун осмисляше станалото. Твърде много време за микрокосмоса на една черна дупка.
Той чувстваше как под краката му корабът вибрира, а компютрите се опитваха да го балансират в непрестанния гравитационен и магнитен поток. Опитваха да се противопоставят на особеностите на пространството, на безумието на материята и енергията. Което, разбира се, бе невъзможно.
За десет секунди гравитационните сили преодоляха уравновесяващата сила на гигантските корабни двигатели, които не успяха да намерят устойчиво положение.
Огромният кораб започна стремително да пропада.
Тогава Модиун се досети, че гравитацията не бе сила. Даже не беше поле, в обичайния магнитен смисъл на думата. За две тела в пространството бе много по-лесно да се стремят към привличане, отколкото да се отблъскват едно от друго. Това бе единствената причина, поради която такъв огромен кораб можеше да се приближава към повърхността на планетата. Да, беше по-лесно да се привличат… но такава връзка не бе задължително да съществува. Двигателите на кораба се стремяха да създадат поле, в което всяка частица от корпуса на гигантската машина да игнорира присъствието на планетата.
Силата можеше да бъде контролирана, можеше да се регулира с изключителна точност. По същия начин корабът бе маневрирал и по-рано, достигайки гравитационно равновесие на около осемстотин метра височина над повърхността на Ганиа.
Използването на гравитацията на черната дупка обаче бе нарушило това равновесие.
Корабът падаше със скоростта на свободното падане в атмосферата. На Земята тя бе 4,9 метра в течение на първата секунда и 9,8 метра във втората. На Ганиа бе почти същото.
Не съществува никаква система за въздействия, която директно може да се справи с такива колосални сили.
„Някой упражнява контрол и направлява всичкото това! — прокрадна се в съзнанието на Модиун. — Тъкмо с него или с тях би трябвало да установя контакт!“