Той все още не мислеше за случилото се като за битка. Той просто изпълни своето взето по-рано решение — да се вмъкне в мозъка на генерал Доер и да извлече оттам информация. Когато го стори, откри там страх и и объркване. Мозъкът и тялото на Ганианеца излъчваха фатална увереност в очакващото ги неминуемо бедствие.
— Добре, добре! Съгласен съм, с всичко съм съгласен! — крещеше неистово в тъмното предводителят на Ганианците. — Ще се махнем! Но за Бога, само не разрушавайте кораба!
Той не знае.
Озадачен, Модиун предприе следващата стъпка: включи системата за въздействие и възприятия към съзнанието на окръжаващото пространство.
И тогава пред него изплува лице.
Не беше лице на човек. Не беше на Ганианец. Не беше и на Нунули.
Лицето бе сурово, напрегнато, изпълнено с решимост. Триъгълна глава. Две тесни очи, червени, почти кървави. Дръпнатите очички сякаш се бяха вперили право в очите на Модиун. А може би наистина беше така — за кратко мигновение погледите им се кръстосаха в грубия физически смисъл на думата. В продължение на това безкрайно кратко мигновение, съзнанието на извънземното не долови, че някой го наблюдава.
Точно този миг използва Модиун. Отправи към съществото своята мисъл с въпроса:
— Кой сте вие? Защо правите това?
Автоматическият отговор мълниеносно долетя през пространството:
— Аз съм един от членовете на комитета — специален агент, който унищожи хората, живеещи зад бариерата. Сега с помощта на друг способ със същата сила, чиято тайна е приоритет единствено за членовете на комитета, аз…
В този момент съществото долови присъствието на Модиун. Автоматическият поток на мислите му се прекрати.
Модиун бе стъписан от реакцията на извънземното.
В надвисналия край него непрогледен мрак Ганианците обезумели се мятаха и надаваха несвързани хрипливи звуци. С неописуема бързина корабът падаше под краката му. Стомахът на Модиун се надигна, все едно човекът се бе озовал в пропадащ с бясна скорост асансьор.
За Модиун събитията бяха второстепенни. В настоящия момент жаждата му за знания беше такава, че той насилствено бе пожелал да получи отговор от член на комитета… без да обърне внимание на факта, че нарушава неприкосновената тайна в мозъка на извънземното.
Когато силата на желанието му достигна своя максимум, причудливото, изпълнено с решимост лице не стана по-ясно. Напротив — помръкна, изчезна. Вместо него, все едно прозиращи през бистро, но набраздено от повеите на вятъра езеро, се появиха глава и рамене, посипани със златисти коси. Видението се залюля, после се стабилизира, за да се превърне в…
Судлил.
Модиун почувства, че между жената и него има огромно разстояние. Ала сините й очи се взираха право в неговите, сякаш двамата бяха на сантиметри един от друг. Мисълта й достигна до приемника му на мисли — чиста, ясна и безпогрешна, но удивително тъжна.
Модиун, нужна ми е твоята помощ. Аз съм пленница на член на комитета…
Телепатичната връзка се прекрати. За такова разстояние изображението й оставаше удивително ясно и видимо, но до Модиун не достигаше никаква мисъл. Тогава той си припомни какво му беше разказал Нунули за метода на контрол на Зувгите и за едностранния способ за управление на разума.
Оказа се истина!
Немислимо и невероятно, но един Зувг, без ничия помощ, се оказваше способен да излъчи толкова интензивен едностранен мисловен поток, че… създаваше съпротивления и блокираше предаването на мисли.
XXVII
Модиун направи нещо необичайно за него. Повярва, че неочакваната замяна на изображението на член на комитета с изображението на Судлил, е съгласувана. Беше предварително начертан и подробно обмислен план с причинно-следствена връзка и той много добре го разбираше, тъй като постепенно бе принуждаван да настройва честотите на възприятията в мозъка си си към изопачените цели на същества с потайни мотиви.
Когато паметта му се проясни и той осъзна реално какво ставаше, около себе си съзря тъмнината на огромната аудитория в съвършено неосветения кораб. Както обикновено се случва с големите тела, падащи в пространството, корабът леко се бе килнал встрани. Все едно огромното количество атмосфера, понесло се като вихрушка из безконечните долни палуби, не бе успяло да се освободи и сега търсеше пролуки, отвърстия и пробойни за дестабилизация на корабното чудовище. Подът бе започнал да се накланя напред. За да не падне, Модиун бе принуден да се държи досущ като алпинист, катерещ стръмен хълм — единият крак леко прегънат в коляното, другият изпънат.