Той се съсредоточи, съзнанието му отправи мисловни вибрации и от разстояние долови съгласието:
— …Качете на борда войските. Издигнете се бавно и задръжте на сто и шестдесет километра височина над армията. Разпространете всеобщо предупреждение, че по всяка вероятност ще бъдем подложение на въздействието на разнородни гравитационни сили. Всички да са в легнало положение и здраво овързани с ремъци.
Това в общи линии бе всичко, което можеше да направи.
Модиун се върна в каютата. Едва тогава чувството за вина трескаво го замъчи.
„Как си позволих до такава степен да наруша неприкосновеността на мислите на други същества?“
Спа неспокойно, с обременено съзнание.
XXVIII
Разбуди го някакъв глух шум… Мозъкът му потърси контакт и долови зараждаща се тревога. Шумът долиташе през стените на каютата, отвън — от коридора. Мисълта го навести: „Къде ли е бил Нунули, когато го открих и докато му предавах моите нареждания?“
Доколкото си спомняше, не беше на обичайното за един Нунули място. Както обикновено, разбира се, Модиун нямаше навика да се меси в работите на другите, освен в случаите, когато бе абсолютно необходимо за целите му.
„Не трябва никога да забравям, че всичко, което се случи, стана заради мен!“
Заради Модиун, Землянина, Зувгите се опитваха да унищожат кораба. Той се надигна от кревата и докато се обличаше, мисълта за това продължаваше упорито да гложди съзнанието му. Трябваше да предположи, че вече се подготвяше друг смъртоносен план. Беше напълно облечен, когато долови първите признаци.
Модиун отвори вратата.
Посрещна го небивала суматоха.
Нещо не беше наред. Поне такива бяха първите му впечатления. Непрестанен надигащ се рев на гласове и тътрене на стотици крака.
Гледката го порази! Коридорът беше претъпкан с блъскащи се мръсни хора-животни, натоварени с мешки и електрически оръжия. Тълпата беснееше. Въздухът лепнеше от неприятната смрад на кал и тиня, най-вероятно ганиански, размесена с мириса на неземна растителност. Всеки един от хората-животни очевидно се бе въргалял в тревата, из листата и храстите по земята и сега всички воняха.
Модиун стоеше и наблюдаваше тази жива река от завръщащи се на борда войници. Чувство на удовлетворение пълзеше в него, изпълваше тялото му. Може би в крайна сметка цялата тази неразбория бе за добро?
Но той още помнеше как по-рано се бе опитвал да си проправи път в същия този коридор и колко трудно им се беше удало да се промъкнат двамата с Нунули в насрещния поток от хора-животни. „Действително ли желая да бъда въвлечен във всичкото това?“ Хилядолетната човешка ненамеса в делата на другите му казваше „не“. Ала дълбоко в себе си той долови мисловни вибрации и зараждането на ново, силно усещане — особено гореща решимост, която произтичаше от убеждението му, че е длъжен да проведе поне един разговор с комитета, преди да вземе решение за своето бъдеще. Тъкмо това чувство тласна Модиун напред.
Сред настаналата суматоха и голям шум краката му го понесоха напред и той си проправи път до първото ниво асансьори. Тълпата го вмъкна в препълнения елеватор, отнасящ ги нагоре. Слезе на последния етаж с единственото същество, останало в асансьора — офицер-хиена със златни нашивки, когото Модиун никога преди това не бе мяркал.
Остана леко изненадан, когато видя, че като него спътникът му пресича фоайето и се отправя към същия асансьор. Съвпадението бе дотолкова удивително, че Модиун невярващо се обърна да изгледа офицера… Веднага забеляза, че униформата на хиената беше изрядна, нямаше каквото и да е петънце. Явно не бе от онези, които се бяха валяли долу в калта на Ганиа.
Двамата мълчаливо изчакваха пред асансьорната клетка. Едва когато вратите леко взеха да се отместват встрани, офицерът проговори. Явно до този момент тайно бе наблюдавал Модиун и за нещо бе размишлявал.
— Сигурен ли сте, че трябва точно оттук да се качите? — запита го той. — Това е служебна зона!
— Да, разбира се — бе небрежният отговор на Модиун. Беше решил, че всякаква съпротива на този етап е, естествено, напълно безсмислена.
— Мога да се закълна — възрази отривисто човекът-хиена, — че маймуни в този сектор не се допускат по никакъв повод!
— Мен обаче ме пускат!
Модиун беше спокоен, веднага влезе в асансьора. Офицерът го последва, загледа го със съмнение. Докато се издигаха, човекът-хиена като че се вцепени — не трепна нито за миг. Видимо беше объркан и се опитваше да преодолее съмненията си. Зает със своите намерения — да намери Нунули и да поговори с него, — Модиун не остана безучастен към терзанията на своя спътник. Вероятно някоя остоумна забележка щеше да разсее съмненията му.