Обсъди всяко едно от тези твърдения. Не виждаше логическа връзка помежду им. Поредица от мисли, които, несъмнено бяха правилни до известна степен, но не и универсални. Защото бе очевидно, че в дадения момент Нунули не бяха такива. Зувгите също, поне засега. Нито дори и някои същества на Земята. Може би по-късно, в бъдеще, щяха да станат. Но не и сега.
Значи трябваше много повече да внимава. Той все още не можеше да убива. Освен това имаше и достатъчно други задръжки. А Зувгите със сигурност знаеха за него тези неща.
През целия ден заедно със своите приятели Модиун наблюдава как огромната армия дебаркира от другата страна на бариерата и заема разположение сред планините — без да срещне никаква съпротива. Чакаха него, Модиун бе съвършено уверен в това. Краката му се понесоха във вихрен танц — спонтанен израз на неговото удовлетворение.
„Аз действително преодолях вътрешните бариери…“ Тялото отблизо следеше усещанията му, изпълняваше веднага всички негови заповеди. Беше по-скоро приятно.
Малко по-късно, когато всички седнаха и започнаха да се хранят, стана ясно, че другите внимателно го бяха наблюдавали. По едно време Дуулдн реши да се заинтересува:
— Толкова ли много знаеш? Откъде научи всичките тия неща за черната дупка?
— Методите за въздействие, използвани като система за възприятия, могат непосредствено да възприемат всички природни явления — отговори му Модиун, а после сдържано добави: — Просто аз бях усъвършенстван като индивид, за което са виновни Нунули. Аз не съм по-умен или по-добър от когото и да било другиго… освен с тази разлика, че притежавам някои по-специфични способности.
Руузб, който както винаги се хранеше енергично, надигна глава.
— Така трябва да е, приятели. Откакто го познаваме, повечето от действията на нашия приятел са като че ли по-скоро наивни. Той има добра душа, но не е достатъчно хитроумен. Колкото до другото, не ще и съмнение — има нещо в мозъчето му. Не е ли тъй, Модиун?
Модиун не се зарадва на подобна характеристика от човека-мечка. Много му се искаше приятелите му животни да го приемат с добро, затова енергично закима:
— Така е, така е! — а след минутка допълни: — Но вече не съм толкова наивен, колкото преди!
— Ще видим, ще видим! — отговори му Руузб и го загледа. — Не се обиждай, приятелю. Аз просто констатирам фактите. Например — и той тъжно поклати глава, — как ще ни обясниш, че позволи да ти отнемат единствената останала жена по такъв елементарен начин? И даже не смяташ нищо да предприемеш!
— Но аз знам къде е тя! — защити се Модиун.
— Къде е? — веднага изръмжа Руузб.
— Тя е при този Зувг, естествено!
Човекът-мечка се обърна към останалите и безпомощно разпери ръце.
— Разбирате какво имам предвид! — каза им.
От другата страна на масата Неррл се усмихна на Модиун.
— Спомням си за една женска, която ужасно ме привличаше. Преди да се реша да я оставя, тя ме напусна заради друг, дето много му знаела балалайката! Е, в крайна сметка и аз знаех къде е!
— Аз пък — намеси се Иггдооз, — имах един приятел, който беше решил да прекоси океана с кораб. Извила се буря и той потънал. Знам също къде е — на дъното, на три километра под водата!
— Виждаш ли, Модиун — отново подхвана Руузб и се взря в човека. — говориш ни така, сякаш не можеш да сметнеш колко е две и две!
Дружеската им атака беше постигнала целта си. Модиун бе силно огорчен. Даде си сметка, че нещо в цялата работа не е наред…
„Човекът претърпя поражение! — замисли се той. — Беше буквално унищожен, до последния индивид! А аз продължавам да говоря и да се държа като победител!…“
Смешно беше. И все пак…
Когато най-сетне станаха от масата, Модиун предложи:
— Най-добре е да легнем и да се наспим. Възможно е през нощта да дойде съобщение, че въздействието ми е изиграло своята роля и те са пожелали да се срещнем. Ако отдъхнем, когато настъпи решаващият момент, телата ни ще се чувстват по-добре.
Дуулдн недоверчиво го изгледа.
— Имаш ли някакъв план?
— Казах ви, не съм толкова наивен, колкото изглежда! — настоя Модиун. — Долу, на повърхността, армията ни не разполага с никакви продоволствия. А те не са свикнали да стоят гладни.
Краткото съобщение пристигна на борда на кораба малко след три часа сутринта.
XXXII
По видеомониторите те видяха, че до местоназначението си нямаше да им е лесно да стигнат, освен ако не искаха да се приземят на покрива на зданието. Постройката сякаш се беше срастнала с висока, отвесна скала, която продължаваше после надолу. Всъщност, склонът не бе чак толкова стръмен и отстоеше на не повече от шестдесетина метра.