За първи път Модиун се огледа. Забеляза долу фигурите на четиримата си приятели, които го наблюдаваха.
Помаха им с ръка. Те му отвърнаха.
И това бе всичко. Но не съвсем… Когато се обърна, очите му бяха пълни със сълзи.
„Навярно трябва да е така — нахлу в съзнанието му, — израстваш в ново тяло и започваш да се привързваш към другите!“
Моментът обаче бе неподходящ за излияния. С уверени крачки Модиун се насочи към вратата, като се стараеше да не мисли за нищо. Наближи я. Тя автоматически се отвори.
А когато прекрачи прага, се затвори зад него.
XXXIII
Модиун се събуди с мисъл в съзнанието: „Предполага се, че самоубийството е най-простото разрешение на нещата. По същия начин човек трябва да се убеди, че не си заслужава да се създава потомство!“
Как и по какъв начин, човек във всеки случай трябва да стигне до края на своя живот.
Модиун се прозя, протегна се и приседна на ръба на леглото в кабинката, съседна на залата за управление в кръстосвача. „Дневното“ осветление се бе включило и може би това го беше разбудило. В глъбините на неговия мозък тлееше въпрос, назряваше загадка. Ала чувството бе слабо, едва-едва доловимо, за да му обърне внимание.
Той се надигна от кревата и … за малко не падна върху проснатия на пода Руузб, дълбоко заспал.
— Хей! — извика Модиун.
Забеляза и други фигури, които лежаха на пода зад Руузб. Те се размърдаха, приседнаха. Модиун разпозна Дуулдн, Неррл и Иггдооз. Тримата хора-животни скочиха на крака. Хвърлиха се към Модиун, като всеки от тях се препъна в тялото на Руузб.
Неррл пръв стигна до човека.
— Как си, малкия? Всичко наред ли е? — запита го.
Модиун остана изумен.
— Разбира се. Защо? Какво се е случило?
Дуулдн, който бе започнал да ръзтърсва Руузб, се отказа от опита си и се изправи.
— Струва ми се, че нашият приятел се опитва да пребори древния си инстинкт за зимен сън. Всяка година в определено време захърква…
Думите му явно се отнасяха за човека-мечка, но стигнал до този момент в своите разсъждения, той със закъснение осъзна какво бе запитал Модиун.
— Ти ли ни питаш какво се е случило? — повтори и продължи с войнствен тон. — Миналата нощ ни каза, че на сутринта ще ни обясниш какво се е случило. Сега е сутрин, приятелче!
— Какво искаш да кажеш? — човекът бе поразен. — Какво да ви обясня?
Той млъкна. Споменът като мълния се вряза в мозъка му, паметта му се проясни.
— Влязох през онази врата… — замънка несвързано.
— Така, а после какво? — избоботи Иггдооз.
Модиун огледа насочените към него погледи. Дори и този на Руузб, който беше приседнал и сънено го наблюдаваше, навяваше тревога.
Модиун поклати глава… Чувстваше се малко объркан.
— Не си спомням. Как се озовах тук?
— Разкажи ти, Неррл — обади се човекът-мечка. — Ти имаш дар слово!
— Няма какво толкова за разказване — започна Неррл. — Ти влезе, видяхме те как се вмъкна в зданието през онази врата. След това мина малко повече от час. През това време армията на Земляните изпълни терена, качи се по стълбищата и също проникна в зданието. После получихме от теб команда да дойдем и вземем Судлил, което и сторихме. По-нататък ни каза, че си длъжен да се върнеш, за да изпълниш някакво обещание, но тъй като се свечеряваше и нощта наближаваше, убедихме те да останеш. И ето ни тук!
— Защо е трябвало да се връщам? — Модиун нищо не помнеше. — Какво обещание?
— Не си ни казал.
Модиун бавно се отпусна на кревата.
— Изглежда ми на пръв поглед спонтанна амнезия — заразмишлява той бавно на глас. — Трябва много да внимавам занапред.
— Имаш предвид хипноза? — Дуулдн бе развълнуван.
Човекът сдържано кимна.
— Навярно те са преодолели моите защити! — Модиун едва сдържаше удивлението си. — Проклет да съм, ами да!
После им обясни:
— Това е техен специфичен метод на управление. Внушават ни необходимостта от някакво действие, а после направляват нашите постъпки.
Щеше да продължи, когато си спомни мисълта, с която се беше събудил.
— Чуйте, аз имах намерението да се самоубивам! Не, не! — поправи се. — По-скоро е наложително да се убедя, че двамата със Судлил не трябва да имаме потомство. А при това положение човешкият род ще изчезне…
За пореден път той млъкна. Прекалено много мисли се блъскаха в съзнанието му и всяка звучеше различно. Седнал на ръба на леглото, той се опита да ги овладее, да прочисти разума си от наслоилата се там плесен.
— Судлил! — произнесе името й. — Казввате, че сте я довели тук… Къде е?
Хората-животни многозначително се изгледаха, поклатиха печално глави.
— Приятелчето ни май действително не е добре! — отбеляза Дуулдн.