— Готов съм да ви възстановя и върна към предходното състояние. Но не знам как да го направя. Разбирате ли? — Модиун надигна безпомощно ръце, както често правеше Неррл. — Веднага щом върна в предходното му състояние който и да е член на комитета, той ще бъде свободен да прави каквото си поиска. А след това никакъв договор не би могъл да го застави да защити Судлил.
Замълча.
— Признавам, тя е в ръцете ви. Остави се да я подмамите и заловите. Представям си как със своята житейска философия, непризнаваща насилието, и типичната й женска позиция Судлил е била изключително доверчива.
— Безкрайно сте прав! — нетърпеливо го прекъсна Зувгът. — Направихме тялото й безсъзнателно, но, естествено, не пожелахме да въздействаме пряко на системата й за възприятия. Така че сега вие бързо трябва да се отзовете и да вземете решение. Произхождайки от тази необходимост, решихме да не губим повече време. Разбираме, че човек с вашата… хм… безупречна житейска философия, колкото и да е неправилна, ще удържи поетото обещание.
Останалото бе изречено набързо.
— Затова, ако ни обещаете, че ще възстановите нашето първоначално състояние в течение на следващата седмица, ние ще ви кажем къде точно се намира Судлил.
„Да, значи съм под контрол!“ Това бе единственото правдоподобно обяснение.
Каквото и да бе станало, в действителност Модиун не се чувстваше по-различен. Напротив, изпитваше усещането, че е свободен да взема самостоятелно решения…
„Мога да дам обещание и да не го изпълня!“ — такова бе чувството, напиращо в него.
Ала кой знае защо той действаше в противовес със същото това чувство.
Зувгът настойчиво го подкани:
— По-добре е да се решите да го направите! Необходимо е за безопасността на жената!
За Модиун решението вече не беше проблем. Той простичко заяви:
— Много добре. Обещавам да го направя. Къде е тя?
— Тя е в стаята, в която се влиза през лявата врата в приемната! — мълниеносно долетя до него отговорът на събеседника му. — Бяхме подготвили нещата така, че при посещението си да видите най-напред нея. И в момента, в който сетивата ви изцяло щяха да са погълнати от окаяното й състояние, ние щяхме масирано да ви атакуваме.
Зениците на Модиун се разшириха.
— Хмм — измънка. — Интересно ми е да разбера какво ли щеше да се получи?
Но докато преценяваше, съзнанието му неочаквано бе разпалено от нова мисъл:
— Защо точно хиляда? — запита. — Как се получи така, че Зувгите останаха толкова малко на брой?
— Ние сме едно-единствено семейство — зае се да му обяснява членът на комитета, но изглежда вниманието му бе насочено другаде. — А е пределно ясно, че там, където има много семейства, в крайна сметка едно от тях е длъжно да унищожи другите. Това се случи много отдавна, преди години…
XXXVI
Модиун се надигна в каютата на спасителния кръстосвач.
— В този момент пристигнаха войниците. Нунули и Зувгите избягаха по някакъв коридор, водещ към вътрешността на планината. Аз побързах да отида в приемната и засновах като стража пред прословутата врата вляво. Някои от войниците пожелаха да я разбият, но всеки път се задоволявах да им внушавам нареждане да се разотиват.
Модиун се замисли.
— В действителност, всички бяха твърде миролюбиво настроени. Лесно ми е да си представя обаче какви ли диваци са изглеждали в очите на членовете на комитета, които не бяха допуснали никого досега да проникне отвъд тяхната бариера и поради тази причина нямаха защита срещу голям брой врагове. Дори и да съществуваше някакъв проблем, той изчезна, веднага щом дадох указания на хората да слязат и се нахранят в столовите. За първи път в живота си хората-животни бяха толкова гладни. Въпреки това се подредиха на опашка като добре възпитани граждани. После веднага ви извиках и вие пристигнахте с носилката за Судлил.
Тържествуващо Руузб възкликна:
— Искам да отбележа, че този път паметта ти не изневери — ти си спомни всичко докрай! Така беше! Което означава, че онези изчадия адови не са те повредили с техните свръхмощни хипнози!
— Да, убедих се сам в това! — кимна Модиун в съгласие.
Той се отправи към пулта за управление. Усети как в гърба му се впиха внимателните им погледи, но натисна бутона, отварящ външния шлюз.
— По-добре да тръгвам! — каза им решително, а след това се насочи към двойната врата. Там се поспря на прага, обърна се към четиримата. — Ще се върна утре сутринта. Вие просто ме изчакайте тук!
После излезе и с широки крачки се закатери по склона. Пътечката скоро го изведе до градинката и зданието на Зувгите, надигнало своята грамада на около осемдесет метра от него. Трябва да бе изминал малко повече от половината разстояние, когато забеляза четиримата си приятели-животни да напускат кръстосвача и на бегом да хукват подире му. Продължи, без да спира, защото никой от тях не го повика, ала не се учуди, когато, запъхтени, те поеха редом с него.