„Реално погледнато — замисли се Модиун, — положението на човека бе значително по-лошо, отколкото го беше представил Банлт. Зад обичайната съпротива по повод на нечии лъжи, у всеки човек се таи егоцентрично безумие!“
Импулсът за пробив назряваше, неуморимо търсеше пролука в противоречивите съждения на другите. И ако само за миг в цялото това програмирано съпротивление на мозъци се появеше пробойна, колкото и фатална да изглеждаше тя, ако само за миг чакащият безумец зърнеше някакъв изход, той веднага щеше да се устреми по този път. Каквито и подбуди да го водеха — желание за господство, за пари, за имущество, за власт, по какъвто и да е начин — с помощта на убийства, мъчения или арести на всички противници без състрадание, — той, човекът-безумец трябваше да получи желаното.
Колкото до жената, тя беше готова да бъде до своето божество — безгрижна и безразлична принцеса, не задаваща никога въпроси, изискваща от божеството единствено да е на върха… и да прави всичко възможно да се задържи там.
А онези мъже и жени, които не постигаха своите цели и бяха лишени от подобни облаги, чакаха търпеливо да дойде техния ред.
Зувгите бяха прави. Човешката раса бе недостойна да съществува.
Модиун не се изненада, че всичкото това вече не го вълнува. Той бе започнал постепенно да осъзнава, че се е променил.
Цялата тази неспирна битка… Така продължителна! Враговете му бяха безмилостни и изпълнени с решимост. Със своите постоянни агресивни действия те се бяха опитали да го препрограмират. Започнали с автоматичното активиране на защитните му системи срещу първите хора-хиени… до величавата битка (макар той да не я бе възприел като чак толкова величава!), до атаката с неправдоподобното безумие — мощната черна дупка! За да приключат най-накрая с безпощадното покушение над самия него.
„Какви глупаци! — помисли си Модиун. — Успяха да ме превърнат във войн, без сам да разбера как!“
Мисълта проникна в мозъка и… освободи съзнанието му!
Видя се изправен прод прозрачните врати на зданието на Зувгите. Край него, зад него, пред него — навсякъде цареше безмерна тишина, такава, каквато никога не бе имало.
„Разбира се! — потрепна в него. — Напълно нормално е!“
Той току-що беше пристигнал.
Още в първия миг на пристигането му Зувгите бяха предприели колективен опит да овладеят разума му и да установят контрол над него. За тези няколко секунди мозъкът и способностите на човека, така великолепно усъвършенствани от Нунули, бяха водили битка за оцеляване на ниво подсъзнание, където, уви, единственият действащ фактор беше човекът!
Вечни и безмерни, скритите в глъбините на човешкия мозък сили бяха довели човешкия род до ръба на пропастта и нито един въпрос не беше възникнал. Съгласяващо се с всичко, толерантно към всичко, дори и към безсмислието на мимолетните настроения, човечеството бе стигнало до този повратен момент, в който един мъж и една жена се бяха озовали сега пред лицето на Вечността…
За сетен път Модиун обходи с поглед планинския пейзаж, после погледът му се плъзна към вратите на зданието. Едва след това човекът се вгледа в себе си. Той повече не изпитваше съмнения.
— Всичко сега е наяве! — увери се. — Този път аз действително съм тук!
Оставаше единствено да вземе решението за своето бъдеще.
Модиун енергично отвори вратата и влезе в приемната. На десет метра от него Нунули седеше зад бюрото. Подаде химикалката и му посочи книгата за посетители.
Модиун взе химикала, наклони се напред и твърдо, без да се колебае, завъртя подписа си. Написа:
Модиун, човек от Земята, дошъл тук да обсъди идеята за постоянен мир в качеството си на победител, диктуващ своите условия на победения противник…
Написал тези няколко думи, той осъзна едва тогава, че те бяха в пълно противоречие с неговата житейска философия. „Е, какво пък? — хрумна му. — Убежденията ти са се променили, ти си станал различен!“
Сега разбираше, че една раса трябва да направи всичко възможно, за да оцелее. И никаква негативна мисъл, поставяща под въпрос съществуването на групата индивиди, не би била приемлива. В такъв контекст несъгласните личности можеха да очакват, че израстването и еволюцията в крайна сметка ще могат да премахнат неприятните моменти, придружаващи еволюционното приспособяване на расата към окръжаващата я специфична среда. Но човешкият род никога нямаше да приеме такива ограничения.
Една раса приемаше живота.