Всъщност е много лесно да различиш Истинския учител от хората, приели и решили да изпълняват тази роля.
Всеки, който се е съгласил да играе ролята на учител, е човек с проблеми и се бори чрез тази си "престижна" роля да придобие чувство за значимост и да избие комплекса си за непълноценност. Така той е ангажиран и емоционално към учениците си. Дори когато това е с най-добри намерения, то не може да доведе до нищо добро. Всъщност повечето качества, които се смятат за положителни за учителите и преподавателите, вредят и пречат на учениците. Смята се, че учителят трябва да бъде добър, загрижен, да се опитва да предразположи и предпази и да намали тежестта на учениците си... Всичко това пречи и прави научаването на каквото и да е невъзможно.
Каквото и да е емоционално обвързване, означава, че двамата – учител и ученик, "се съпреживяват" и играят роли и че учителят е ученик, приел да играе тази роля.
Истинският учител се различава от другите, защото той учи, но не заради Егото си. Затова той не се обвързва по какъвто и да е начин и не допуска ученикът да го увлече в собствената си игра. Всъщност Истинският учител не учи, тъй като той е непрекъснато в Аза си и е в досег с Учението, а само го пропуска през себе си и го излъчва. Той знае, че не може да научи никого на нищо, защото все още той самият се учи. Това какво ще разбере, зависи изцяло от питащия.
Ученикът престава да съществува, когато престане да задава въпроси. Тогава той осъзнава, че отговорите са в самия него и няма смисъл да пита, защото всеки отговор, идващ отвън, би бил лъжа (некоректен).
Така Истинският учител стои срещу ученика, но не е там, за да отговаря на въпросите му, а за да го стимулира да пита, докато не се изчерпи и не проумее, че няма и не може да има учител. И когато ученикът се изчерпи и достигне до това разбиране, той ще се обърне и ще застане рамо до рамо с човека, когото допреди малко е наричал учител. Защото мястото на учителите е рамо до рамо, а не срещу или пред учениците. И едва в този момент човекът, стоял срещу досегашния учител, сам става учител. А учителят става Истински учител, защото едва в този момент той е успял да научи на нещо ученика и да направи така, че той вече да не е ученик. И не само това, в този момент той го е направил Истински учител, защото той самият е Истински учител. Всъщност той нищо не е направил, защото ученикът сам е станал Истински учител. Един човек става учител не когато има ученици, а едва когато сам успее да изгради учители. А за целта първо той трябва да е намерил разбирането за това в себе си.
Атанас разбра всичко и за пръв път видя човека в учителя Риз баба. В първия момент осъзна, че това не са думи на учителя, но после разбра, че човекът, който преди малко бе срещу него, а сега бяха рамо до рамо, беше Истински учител. Неусетно той му бе отнел възможността да живее с илюзията, че е ученик. И тъй като загуби Егото си, той откри Аза си и разбра кой е. Иван стоеше до него, но нищо такова не се случваше с него. Атанас сякаш опозна Бог и вече бе готов да стане учител на другите хора, защото това знание в него породи желание да го сподели. Така Атанас бе готов да стане Истински учител, макар в началото да не беше го искал. Колкото и да бе странно и за него самия, Риз баба беше успял да го трогне, думите му го бяха разтърсили духовно. Атанас отначало се бе отнесъл скептично към думите на турчина и не го смяташе за Истински учител, а просто за някакъв дърдорко, който едва ли може да го научи на нещо. Макар да бе умен младеж и много пъти да си бе задавал въпроси за смисъла на човешкия живот, за религиите, той знаеше, че е православен християнин и очакваше религията да му даде отговори на въпросите. Сега обаче думите на дервиша го бяха разтърсили до дъното на душата му. Колкото и да му бе странно, Риз баба бе успял да го събуди, нещо, което не се наблюдаваше при Иван. В брат му, като в дебелокожо животно, думите на Риз баба просто се отклоняваха.