Риз баба каза:
– Трябва да загубиш учителя, за да откриеш Истинския учител, и когато това се случи, ще означава, че ти вече си Истински учител и нямаш нужда от учител. Истински учител не може да има. Така както няма учител, няма и Истински учител. Ако отношението на човека към Истинския учител е такова, каквото е било към учителя, това означава, че той все още е ученик, а човекът срещу него не е Истински учител.
Ако ме слушаш внимателно и ако се опитваш да вникнеш в думите ми – каза Риз баба, – това означава, че си самовглъбен. Това е вглъбяване. Опитай се да си изясниш смисъла на думите и ще откриеш яснотата в себе си!
– Учителю, вие Истински учител ли сте? – попита Атанас.
Риз баба не отговори. След малко Атанас отново попита:
– Учителю, чувал съм да споменавате за два вида Учители, за какво всъщност става въпрос?
– Разликата е в подбудата. Когато в основата на едно обучение или преподаване стои Егото, това се нарича Егов Учител.
Повикът на учениците и последователите обикновено е толкова силен, че на него винаги се намира да откликне някой. Учениците последователи са хора слаби, зависими, имащи нужда от Учител, Водач, Гуру, Духовен Учител... А всъщност те искат и търсят един Псевдоучител, който да изиграе тази роля. И защото обикновено хората, които са около тях, имат Его, което е влязло в досег и борба с тяхното Его, за ролята на учител обикновено те търсят човек достатъчно далеч от тях, за когото могат да изградят мит, една зависимост и подчинение и в краката на когото да клекнат и да кажат: "Учителю!" Това е така, защото те са слаби и имат нужда от покровителство. Те искат духовният им живот да се случва без големи усилия от тяхна страна, някой авторитет да им дава наготово истината, а те само да поглъщат и да повтарят заучени формули. Те не искат да знаят, че такава истина няма.
Благодарение на този феномен е изведена максимата, че никой не е пророк в собственото си село.
И така слабите ученици, последователите, вярващите, адептите отправят зов за учител и рано или късно някой трябва да отвърне на този зов. Това обикновено е далечен "авторитет" или по-рядко местен водач, но никога не е Истински (Азов) Учител. Ти ще попиташ: "Защо?" Защото Азовият Учител въобще не може да чуе такъв зов, той не е отправен към него, затова не го чува.
В такъв случай в пълна сила е валидно правилото: "Каквото повикало, такова се обадило." На виковете на учениците последователи винаги отвръща някой Егов учител. Всъщност Еговият учител не е Истински учител, това обикновено е ученик, често дори е добър ученик, надарен с някои ловкости, с пъргав и добър ум. Той е човек, който осъзнава това, което върши, но понякога вярата дотолкова го заслепява, че започва да вярва в някаква своя мисия и предопределеност. да бъде учител за него е опияняващо и вдъхновяващо. То е продължение на това да не си сам и да ти обръщат внимание, да изживяваш чрез другите, че си значим и важен, но издигнат на една нова висота, да те уважават, да търсят думите ти с благоговейно преклонение. Много малко ученици могат да устоят на такова изкушение, защото това е техен вътрешен копнеж. Това е копнеж на повечето хора в Еговия им мехур, в който живеят.
Еговият учител е слаб, зависим от слабостта си човек. Той робува на низки страсти, характерни за слабия, обикновен човек и ученик. Той изцяло е зависим и е роб на своето Его, поради това съм го нарекъл Егов учител. Понеже е изцяло зависим от учениците си, всъщност е техен роб. Той се съгласява да изиграе пред тях тази роля, слага маската на учител и застава пред тях. Така той отговаря точно на тяхната представа за учител, а те са спокойни, защото могат да играят ролята си на ученици, която без учител няма как да изиграят.
Еговият учител често е надарен с харизма, ловкост и други качества, които го правят интересен, а понякога и приятен събеседник. Проблемът е, че той "става" учител поради егоистични подбуди или по стечение на обстоятелствата. Ако има силата да признае пред себе си, той често осъзнава, че лъже и играе роля. Но това е още по-опасно, защото, когато си даде сметка, че играе роля, става по-низш дори от учениците си. Такива хора обикновено са опасни, ролята, която играят, започва да им тежи и те стават дребнави, зли и отмъстителни. Някои от тях, под давление на засиленото си Его, стават мошеници печалбари, а други могат дори да наранят себе си и учениците си. Често се оказва, че такива хора освен всичко останало са пристрастени към ролята, която играят. Те се нуждаят от ученици като от опиум.
Еговият учител е станал такъв без да се пребори с Егото си, той е зависим от Егото си и е негов роб. Това е човек, който не се е отърсил от стремежа си да има и притежава. Той е сложил маската на учител, но не е готов да загуби лицето, криещо се зад тази маска. Към учениците си той се отнася като към любимата си играчка. Усеща какво искат те и е зависим от техните желания, милва ги, когато те имат нужда и им раздава баклава, когато те поискат, а понякога, когато имат нужда от страх, той ги плаши. Така той се опитва да отговори на очакванията им и да ги запази като ученици, не заради тях, а защото самият Егов учител се нуждае от ученици. Той знае, че е учител само благодарение на тях, без тях той би бил най-обикновен ученик, най-обикновен човек. А за човек, свикнал веднъж да бъде водач и да се храни от вниманието, уважението и любовта на много хора, това е равнозначно на смърт. И така тук се появява една двойна връзка и зависимост. Учениците се нуждаят от Егов учител, защото не са готови да поемат истинското учение и реалността, а той ги определя като ученици. Той ги успокоява и ги "вкарва" в една приказка на ученици, защото също се нуждае от тях и само благодарение на тях може да бъде учител. По този начин той още повече се отдалечава от себе си, като все повече навлиза в ролята, която е приел да играе.