Има една категория хора, които никога не могат да изразят собственото си мнение. Те четат книги и винаги смятат, че някоя от тях в пълнота ги изразява. Това е заблуда. Никога думите на друг човек не могат да изразят мислите ви. Това става само ако сте последовател, тогава вие се скривате зад думите на друг човек и твърдите, че те изразяват вашите мисли, но всъщност дори не ги разбирате.
Този, който има Личен път, задължително се изразява със собствени думи. Той може да ходи сам и не се нуждае от патерици. Такъв човек няма нужда от цитати, той може сам да говори и се изразява най-правилно, защото най-добре познава себе си.
В личното духовно учение най-важното нещо е преоткриването. Трябва да разберете, че всички думи вече са казани. Каквото и да кажете, то вече е било казано преди вас. Не са важни толкова думите, колкото разбирането, което имате. Не бързайте да отхвърлите някой талиб или мавлян само защото думите му ви звучат познато. Опитвайте се да вникнете зад външното и да прозрете в нещата, които се крият отвъд думите. Помнете, че тези, които могат да бъдат ваши учители, не могат да направят за вас нищо повече от това да ви провокират, така че бъдете отворени към провокации и никога не спирайте вървенето си по Пътя.
Личната религия, тази, за която ви говоря, трябва да се живее. Другите религии и духовни учения са като приказки, които слушаш и четеш, но това по-скоро обогатява общата ти култура, но не води до доближаване до реалността. Те само заменят едно описание на света с друго. Така хората слушат, четат или мислят, но не смеят да направят от това Път. Всъщност те само си подбират религията или приказката, в която по-добре да се припознаят, да се изживеят, да привидят себе си като роля, мечта или копнеж.
Когато стъпиш на Пътя, каквото и да правиш ти е от полза. Повечето хора не могат да разберат колко е важно да стъпят на Пътя. Те продължават да трупат знания, но правят това само за да отложат тръгването си по Пътя. Всъщност това е проява на техния страх и колкото по-бързо тръгнат по Пътя, толкова по-добре за тях. Трупането на знания в един момент започва да пречи. И най-важното нещо не са знанията, а вашето собствено духовно учение и Пътят ви към него. И трябва да изберете точния момент, в който да направите това.
Друг път съвсем изненадващо Риз баба каза:
– Вие и двамата сте записани Хаджиеви, майка ви реши така да ви нарече. Истина е, че и двамата ви бащи бяха хаджии. Това означава, че единият бе посетил черквата "Божи гроб" в Йерусалим.
– Защо само единият? – попита Иван.
– Другият освен в Йерусалим бе изпълнил и хадж до Мека.
– Мека?!
– Да не е бил мюсюлманин? – попита Атанас.
Момчетата явно бяха втрещени. Мисълта, че бащата на Атанас е бил мюсюлманин, ги разтресе. Иван също бе притеснен. Нима брат му щеше да се окаже наполовина мюсюлманин?
– Християнин или мюсюлманин, каква е разликата? Ако сте слушали внимателно, сте разбрали, че това няма никакво значение. Религията не прави хората по-добри или по-лоши. Освен това ще ви кажа още нещо, което може да ви притесни, но трябва да го знаете. Майка ви Ирис или Зеница, както вие я знаете, също бе мюсюлманка. Тя наистина е родена като християнка, но после беше приела исляма и се казваше Чичек.
– Чичек! – повтори Иван. – Лъжеш, чалмаджия! – извика силното момче и скочи към седналия дервиш. Очите му се бяха налели с кръв. – Лъжеш, куче!
Явно мисълта, че майка му е била и нехристиянка, му дойде в повече.
Атанас също повтаряше турското име на Ирис, но по-скоро го произнасяше с любов като приказка, като нежен повей на пустинен вятър. Иван се ядосваше, а Атанас като че ли отново се запознаваше с майка си.
Риз баба беше оставил достатъчно време на момчетата да осъзнаят думите му. С една ръка само бе отблъснал налитащия Иван и сега реши да заговори:
– Смешни са хората, които ходят в Тибет, Мека, Йерусалим, Персия или Индия и разчитат там да открият "истинското" учение или "истинския" учител. Повечето от тях всъщност преследват химери. Те са хора, които смятат, че истината се намира някъде другаде, но всъщност те са привлечени от мистиката и романтиката. Всичко това е приказка и ги отдалечава от реалността. Истинското учение е там, където е човекът. Там е неговата Мека, Тибет, Йерусалим или Ватикана. Там е неговата "Ая Софя". Търсещите себе си някъде другаде са водени от външното. Това са хора, които търсят само отговорите на въпросите, но не се взират в себе си. Те не търсят себе си и нямат вътрешно пътуване, те са повърхностни и преживяващи. Тях не ги влече дълбочината на търсенето, а мистиката, романтиката и приказката.