Така човек пред страха от самотата през цялото време търси себеподобни, с които да бъде. Но понеже той е Егов човек, не се интересува от човека отсреща и в повечето случаи може да живее с него години наред, без да го познава, защото през цялото време живее със собствената си идея за този човек. Такива хора не искат да видят действителността, защото така им е по-добре. Когато човек е незавършен, той не може да обича. Незавършеният човек търси друг незавършен, с когото да направят "едно цяло". Това е един от най-разпространените митове за любовта, че всеки човек си има половинка. Всъщност в случая никой няма предвид половинка, а всеки смята, че някъде по света има човек, в когото се намира тази част, която му липсва и го прави незавършен. Така всеки иска да намери човека, който ще пасне на неговата пробойна. Забележете, че всеки си търси тапичката, но никой не иска да бъде тапичка. И така какво става в действителност. Между несъвършени индивиди не може да няма насилие. Така двамата, смятайки, че се обичат, се притискат един към друг. Всеки иска другият да добие формата, която на него му липсва. Ако това се случи, единият се е смачкал и е бил потиснат от другия. Това обаче не може да продължава дълго. Човекът, загубил индивидуалността си, започва да чувства това болезнено. Той непрекъснато усеща загубата на свободата и личността си. Другият, на когото му е удобно, се отпуска, защото той е постигнал това, от което е имал нужда, и смята, че повече няма смисъл да полага усилия. Така след време хората се разделят и смятат, че с времето са открили, че имат несъответствия в характерите, но това не е така. Това несъответствие те са го имали от самото начало и никога между тях не е имало любов и разбирателство. Затова повечето хора смятат живота си с друг човек за война. Това е така, защото те никога не са обичали и не са били обичани.
Такива хора може цял живот да си говорят, но понеже са изцяло в Егото си, всеки от тях говори, казва какво иска, на какво се надява, от какво се нуждае, но не слуша или не чува другия. Такива хора, макар и цял живот един до друг, винаги са сами и самотни.
Любов може да изпитва и да бъде обичан само човек, който не е Егов. Той е завършен, затворен и няма нужда от друг, който да му служи за патерица. Азовият човек се познава по това, че си е самодостатъчен и не се нуждае от закрила или някого, който да го спасява от самота. Този човек може да е сам, но щом има Път, не се чувства самотен. За разлика от него Еговите хора дори и да са с някого, дори сред много хора, се чувстват самотни, неразбрани, неразбиращи никого, затова те са обречени на самота.
Така страхуващият се от самотата човек отначало прехвърля тежестта на спасението си на родителите си. Понеже вие сте мъже, ще ви кажа как стоят нещата при мъжете, но знайте, че и за жените е по същия начин. Отначало такива хора се подслоняват и търсят закрила, одобрение и подкрепа в майките си. По-късно, когато пораснат, те губят майките си и в тях се отваря празнина. Когато си търсят жена, всъщност търсят някого, който да запълни празнината, отворена от майка им, и така всъщност търсят нова майка, а не жена.
Това, разбира се, в пълна сила се отнася и за възрастните. Ако майките са Егови, те въпреки инстинктите си и това, че им се струва, че обичат децата си, не ги обичат. Те разглеждат децата си като продължение на себе си. В тях те виждат възможностите, които те не са имали. Именно затова повечето родители са готови да "смачкат" децата си и да ги направят свои продължения, които да сбъднат техните мечти. Нормално е тогава родители и деца да не се разбират. Причините за това са в Егото и това, че хората не познават себе си. В повечето случаи те не виждат причините за дълбокото неразбиране.
Всъщност, когато човек ревнува, той не го прави заради другия човек, а заради себе си. Колкото човек е по-голям егоист и е свикнал да притежава, толкова по-ревнив е. Ревнивият човек се страхува да не бъде изоставен. Той изживява нещо драматично, което е спомен от миналото му, когато е бил дете и основният му страх е бил да не бъде изоставени или да не остане без внимание, ласки или добро отношение.
Един ден Риз баба с особен блясък в очите се изправи и каза:
– Много хора цял живот търсят и искат да си отговорят на един въпрос. Това е въпросът за смисъла на човешкия живот. Много учители и търсещи хора всячески са се опитвали да отговорят на този въпрос. Доколкото знам, досега никой не е успял. Аз успях! – като каза това, очите на Риз баба грейнаха. Явно това бе истина. Момчетата не знаеха дали е така и какво има предвид дервишът, но усещаха, че той е силно убеден, че е така.
По някое време Атанас се престраши и попита: