– Учителю, какъв е смисълът на човешкия живот?
– Смисълът на човешкия живот е нещо лично. Всеки човек има или в различни моменти познава различни същности на смисъла на живота си. Няма един общ смисъл на живота. Затова и човек има различни предначертания. Пътят и вървенето по него ви доставят смисъла на живота. Ако вие някой ден достигнете до нивото да проумеете смисъла на живота си, това ще означава, че сте хора, познаващи себе си. Едва след като разберете кои сте, идва познанието за смисъла на живота ви и второто следва задължително след първото. Тук има едни парадокс. Хората, които питат и искат да разберат смисъла на живота, всъщност не могат да го разберат.
Ако някой ви попита, вие не можете да му обясните, защото очевидно човекът още не е на ниво да го разбере. Така вие не можете да му помогнете. За Бог няма много животи, за Бог животът е един. Страданието за Бог няма значение.
Смисълът на човешкия живот се състои в това, че всеки човек трябва да опознае себе си. Всеки трябва да се събуди, да се опознае и да узнае кой е. После трябва да твори и да се самоусъвършенства. Това е смисълът на човешкия живот по Пътя на човек към себе си. Всеки трябва да изследва Бог, да опознае мисията си, но не е толкова важна идеята за Бог, а това, което всичко това предизвиква в човека. Това е смисълът на човешкия живот. Смисълът на човешкия живот е това, което правим със себе си и с живота си. А по това, което правим, се разбира и кои сме ние самите. И така въпросът за смисъла на човешкия живот се превръща постепенно във въпроса "Кой съм аз?", защото животът на човека е огледало на самия него, на живеещия същия този живот.
Запомнете тези мои думи! Някой ден, когато сте готови, ще се сетите за тях и ще ги разберете! Засега не можете да направите нищо повече от това да следвате Пътя си и да мислите, много да мислите!
Дните минаваха един след друг, а Риз баба продължаваше да говори:
– Егоцентирзмът е най-висшата форма на егоизъм. Помнете, че не сте център на света, нищо че така да ви се струва, и не всичко се върти около вас, макар така да ви се иска!
Момчетата вече бяха останали доста време при дервиша. Колко, те сами не можеха да определят. Това, че всеки ден беседваха от зори до здрач, че ден с ден си приличаха като две капки вода, много ги объркваше. Понякога сънищата им се смесваха с действителните разговори. Когато това, което бяха говорили през деня, ги бе впечатлило, насън момчетата продължаваха да разговарят, като че ли някаква сила се бе вселила в тях и продължаваше да им говори. Нормално беше сутрин, когато с натежали глави се събуждаха и оправяха завивките си, единият да промълви на другия: "Тази нощ сънувах Риз баба."
Един ден, без никаква връзка с предните дни, Риз баба изведнъж започна да им разказва за Вълчан. Момчетата се оживиха. От толкова време не бяха чували нормална дума. Сега това, което чуваха, им се струваше като приказка. След това дервишът продължи да им разказва за къщите близнаци в Козбунар, за Хъкъ и за кесиджийската къща в столицата на Империята. Дори им разкри, че сам е построил такава къща. Момчетата веднага се поинтересуваха къде. Ибрахим знаеше, че те много добре знаят Ибрахимбейовия конак и каже ли им, веднага ще се разкрие, затова замълча. Скоро той изказа предположението, че такива къщи може да има във Филибе или Едирне.
По някое време момчетата се отегчиха да слушат и тези разкази. Това бяха само думи. Откакто дервишът им разказа за къщата, която сам построил, но в подземието ѝ нямало съкровище, момчетата се усъмниха дали това е истина. Този беден дервиш, който никога не бе имал нищо, можеше да бълнува за богатства и пари и всичките му приказки да са врели некипели. Може да се е чалнал и сега да ги лъжеше. Колкото повече слушаха, толкова по-невероятно им се струваше всичко. Това бе някаква измислица. Старецът всъщност не казваше нищо конкретно. Разбира се, Козбунар се намираше съвсем наблизо и те скоро щяха да проверят какво е останало под къщите близнаци, но вече все по-малко вярваха на думите на стареца.
Като че ли прочел мислите им, по някое време дервишът се изправи, а коленете му сухо изпукаха.
– Елате! – кратко каза той. Момчетата го последваха. – Вземете по един сух клон и го запалете, да стане като факел!
– Къде ще ходим, учителю? – попита Атанас.
– Ще видите – загадъчно произнесе дервишът.
Момчетата бяха истински заинтригувани. През цялото време те имаха нужда от това – от малко доказателство, че думите на стареца съдържат поне зрънце истина. Дервишът водеше братята и те навлизаха все по-навътре в пещерата. Отначало се опитваха да запомнят пътя, но скоро толкова се объркаха, че ако старецът ги изоставеше, едва ли щяха да могат сами да намерят изхода. Минаваха по тесни коридори, целите украсени с красиви сталактити, сталагмити, сталактони. На места се налагаше да пълзят, след което неочаквано се оказваха в огромни галерии. На едно място Иван погледна нагоре и разбра, че са се спускали по странични коридори, защото преди малко тримата бяха изправени пред една пропаст, а сега се намираха на дъното на тази пропаст. Той не можеше да разбере от колко време навлизат към недрата на пещерата, но му се струваше, че това продължава цяла вечност. Освен навътре, тримата постоянно се спускаха и надолу. Най-накрая пред краката им се разкри красиво езеро с прозрачна и чиста като сълза вода. Момчетата осветиха езерото, дъното му се виждаше, но не можеше да се разбере колко е дълбоко. Атанас потрепери. За пръв път влизаше толкова дълбоко в недрата на някоя пещера, а това, което се канеше да направи Риз баба, още повече го притесняваше. Старецът явно наистина беше смел човек. Без никакво колебание, той нагази в чистата и смразяваща кръвта вода и започна да диша учестено. Той нагазваше все повече и повече. Водата вече бе до кръста му. Някакви изчадия, подобни на безплътни сенки, се движеха около кръста и краката на дервиша. Атанас знаеше, че ако трябва да го последва, няма да го направи, защото изпитваше панически ужас от такива неща. Риз баба също чувстваше това, което се движеше около него във водата. Спомни си младостта, скока от Дяволското пръскало и срещата с ужасните изчадия, които бе усетил там тогава. Тогава за пръв път се бе сблъскал с ужаса и страховете в себе си. Вървеше и се опитваше да не мисли за гадините около себе си. Ако Аллах е решил да завърши така живота си, той нищо не можеше да направи. В него се появи усещането, че това е последната му среща в този живот със страховете и ужаса от преизподнята. Това означаваше, че или ще умре, или ще бъде спасен. Каквото и да е, щеше да се случи въпреки неговите желания, така че нямаше смисъл да разсъждава. Риз баба продължаваше да се движи във водата. Тя бе ледена и сковаваше мислите, дишането и като че ли разбунваше страха му. Най-накрая стигна до мястото. Под водата до краката си забеляза камъка, на който имаше изографисан вълк. Това бе тайният нишан оставен от Вълчан войвода. Явно неговият знак бе вълкът. В ръката си Риз баба носеше една от факлите. Доближи я до водната повърхност, за да се убеди, че добре вижда нишана. Мракът като че се разсея. С периферията на очите си Риз баба все така виждаше гадините, които като че ли се уплашиха от светлината, когато той приближи факлата към водната повърхност, и се разбягаха. Тъй като водата бе прозрачна, на Риз баба му беше трудно да определи докъде точно е водата и в стремежа да огледа по-добре камъка, той докосна борината до водата. Чу се силен шум при досега на огъня с ледената вода. Из пещерата се разнесе миризма на изгорена смола. Светлината рязко намаля. За да спаси горящата борина, мъжът я хвърли на брега, където стояха двете момчета, след което се наведе и се гмурна. Водата наистина бе ледена, защото за миг той издиша, сякаш главата му бе стегната като в голяма стиска.