Аз разруших света и създадох собствен Път! Той не е нито религия, защото няма нужда от последователи, нито духовно учение, защото всъщност не уча никого на нищо. Аз изведох единствено и само своя Път, но знам, че нито мога да го преподам, нито да го обясня. Този Път не може да има последователи. Всъщност може, но не бива, защото тогава би се превърнал в религия. Досега това е ставало много пъти с останалите религии. Някои от днешните религии са създадени по този начин – не от "учителите", а от мързеливите им, тесногръди, недостойни ученици, които са превръщали Пътя на своя "учител" в религия. Това, за което говоря, може единствено да се живее. Всеки човек трябва да живее собствения си Път. Ние нито можем да се подкрепяме, нито да си помагаме, нито дори да обменяме информация. Всеки един от нас е сам в Пътя си. Това е Личен път, в който всеки сам е господар на действията си. За да не бъдеш роб на постъпките си, трябва да си господар при вземане на решенията си. Всеки сам си създава морал, религия и се бори непрекъснато с нещата, които са му привнесени отвън. Аз говоря за Път, в който всичко е осъзнато. Всеки миг се преживява в пълно съзнание и творейки го. Аз живея като непрекъснато премахвам нещата, които ме карат да се "хлъзгам" по повърхността, като не робувам на обществените закони и мненията на други хора.
– Като всеки сам живее в собствения си свят, как тогава общувате? – отново се престраши да пита Атанас.
– Ние общуваме и дори се обучаваме, ако това въобще може да се нарече обучение – индиректно. Всеки един от нас излъчва сигнали и оставя следи, които събуждат нещо у другите. Тези косвени знаци "отключват" вратички в другия.
Ние общуваме чрез следи, които оставяме в пространството и времето. Някой ден някой друг като нас ще попадне на тях и ще ги разпознае. Тогава той ще разбере, че не е сам, че има и други като него.
Наричам тези знаци следи, защото когато ги откриваш, не е задължително човекът да е там. Но дори да е там, ти трябва да престанеш да го виждаш, за да останат само следите. Ние така или иначе можем да видим само следите.
– А след това, учителю? – отново попита Атанас.
– Нищо! Нищо повече от това! Ние можем да общуваме само дотолкова.
– Това, за което говорите, някаква дервишка практика ли е? Трябва ли човек да се уедини в пещера, за да следва този Път?
– Не, не се заблуждавайте! Не ви говоря за някаква дервишка практика, нито измислям оправдание за това, че съм отшелник и съм се сврял в тази пещера. Аз не съм отшелник, защото живея в пещера. Аз съм отшелник, защото избрах да съм извън обществото, извън света, но не само това. Аз бях призван да разруша този свят! Аз съм Махди! Аз съм Месията! Аз съм Втория Исус Христос! След мен ще настъпи Съдния ден или Страшния съд! След мен ще настъпи краят на света! За мен се споменава във всички религии! Всички хора досега са чакали появяването ми! Наричали са ме Месия, Махди, Втори Исус Христос и всички писания досега са били писани заради мен! Аз ще бъда последната точка, печатът на Светата книга, която евреите наричат Таурат, християните – Библия, а мюсюлманите – Коран! Всички тези книги са ал-Инджил! Това е световната, божествената книга и аз ще бъда нейният край!
Сега живея в тази пещера, но не винаги е било така. Някой ден също няма да бъде така. Не живея в пещерата, защото искам да се оттегля от света. От много години аз не съм в този свят. Аз присъствах в света и в живота си, но всъщност бях отсъстващ. Аз бях отшелник и когато бях сред приятели, и когато се намирах сред хората, и когато живях на една улица в Истанбул, и когато обикалях султанския сарай, и в битките, и в пътешествията си. Аз се носех като сянка през живота си. Бях кух от съдържание. Живеех живота на някого другиго. Отначало мислех, че това е така, защото съм натоварен със специална мисия. Трябваше да минат много години, за да разбера, че винаги съм бил гост в собствения си живот и винаги съм бил сам, живях сам и бях само и единствено себе си.
– Кога започна всичко това, учителю?
Риз баба млъкна и се замисли. Явно въпросът на Иван го върна назад във времето, някъде там дълбоко в неговите спомени.
– Всичко започна толкова отдавна, че вече не си го спомням! Може би съм го забравил или се е размило, но започна тогава, когато се разделихме. Тогава, когато скочих в бездната.