Аз говоря за Пътя, който всеки сам съзидава. И така вървящият сам се създава чрез Пътя си. Като вървиш по този Път, скоро откриваш, че Път без Човек не може да има. Но не само това. Път без вървящ по него Човек също е невъзможен. След това се разбира, че всъщност Път няма, а всичко е изява на един творящ себе си "вървящ".
Пътят и всяка крачка по него е едно извеждане от равновесие, загуба на старите неща в полет към "новите". Някои биха казали, че това е падане. Да, така е!
– Не разбирам, учителю?
– Стига с това "учителю"! Ако вие имате нещо, което смятате, че е Път, но не се движите по него, тогава това не е Път, защото не ви води никъде. Път, върху който има застанал стоящ човек не е Път, защото Човекът определя това дали е Път или просто някаква площадка. И чак след като Човекът тръгне, това се превръща в Път. Знаете ли какво представлява ходенето? – като каза това, старият мъж пъргаво се изправи. Само за миг си пролича колко пъргав и жизнен е той. Това толкова контрастираше с думите, които говореше досега Риз баба.
– Всеки човек е привързан със старите си знания. Тези връзки означават сигурност и стабилност. Много хора смятат, че тези връзки са те самите. Наричат ги с най-различни имена, най-често – принципи или опит. Според тях те са полезни, но според мен не са. Тази сигурност, тези знания, постигнати или внесени отвън, са смърт за всеки човек. Те пречат да вървиш напред, да приемеш нови знания или да добиеш ново описание на света. Те привързват човека към старите знания и постулати. Това е нещото, с което трябва да воювате, защото тези "врагове" са скрити. Важна част от намирането на вашите собствени истини е като първо откриете невидимите и неуловими, скрити, заучени и приети истини, зад които сте се прикривали.
Когато стоите на два крака, вие имате всичко това, но нямате развитие и живот. Ходенето е едно контролирано извеждане от равновесие. Всеки един от вас се накланя напред и ходи, но не пренася центъра на тежестта на тялото си към единия или другия крак. Това е ходенето, това е развитието. Едва когато това се направи, има Път.
Много хитреци ги е страх да направят това и пренасят центъра на тежестта от единия крак към другия, едва след това вдигат крак. После се опитват да направят същото с другия крак – като каза това, Риз баба смешно пренесе тежестта на тялото си на единия крак. После, с някакъв страх и като опипваше замята е вдигнатия си крак, стъпи, а чак след това пренесе тежестта си върху него. Момчетата се засмяха, защото учителят приличаше на голяма смешна птица.
– Всичко това може да се каже и по друг начин. Когато имате принципи, вяра или стабилност и сигурност, вие сте като хора, които са се хванали за ръба на една пропаст. Държите се за старото и се чувствате сигурни. Така обаче като висите нямате никакво развитие. Цялото това упражнение е обречено и то ще доведе само до едно – до падане в пропастта.
По някое време някои хора искат да променят нещо в живота си. За съжаление в повечето случаи те се опитват да сменят една стабилност с друга, един ръб с друг, като смятат, че там ще намерят свобода. Да, но те не искат да загубят старата сигурност, защото нямат никакви гаранции, че отсреща въобще има нещо. Така голяма част от хората се държат с едната ръка към старите неща, а посягат с другата към новите. Дори да се хванат, те остават разпънати между двата ръба и висящи над пропастта.
Истинските хора са тези, които имат силата да скочат. Те скоро разбират, че друг ръб на пропаст не им трябва. Всъщност скоро осъзнават, че пропаст не съществува, а ние сами я изграждаме. Това са нашите страхове и граници. Истинската свобода е в това да летиш и да се рееш.
– Това го разбрах! – ентусиазирано извика Иван. – Разбрах!
– Сега ти се струва лесно, но скоро ще разбереш и това, че да кажеш, че си разбрал, е много по-лесно, отколкото наистина да си го разбрал. И че всъщност няма значение дали си разбрал, а дали го правиш.
Това е ходенето по Пътя. Затова ви казах, че Път има само за Ходещия Човек. Ходещият Човек създава Пътя, но скоро разбира, че истинският Път не е в това да вървиш. Вървенето е безполезно и тогава Ходещият Човек се обръща към себе си. Така Пътят се свежда до точка. Това се нарича "Път без Път".
Човекът е важен и той определя Пътя и всичко останало.