– Това е ходенето контролирано извеждане от равновесие. Докато ходим, не бива да имаме пристрастия или яснота. Повечето хора си представят себе си не като хора, които бързо стъпват от ляв на десен крак, а като ходещи дръвчета, които вместо крака имат коренища и след всяка крачка спират, оставят корените им да се впият в земята, за да им дадат стабилност, а после пак прекрачват. Това ходене е много бавно, мъчително и е свързано с непрекъснато късане на връзки, които сам си изградил. Има обаче и други хора, за тях ми говореше майка ви. Наричат се змейове. Те могат да летят и така, докато обикновените хора са дръвчета или просто ходещи, хората-змейове летят.
Има и следващо ниво след Пътя без Път. да изминеш Пътя без да помръдваш, да стоиш неподвижно, но да се движиш. Това е да бъдеш себе си, без да си.
– Има ли и още крачки по Пътя, учителю? – на Атанас му се струваше, че съвсем леко прозира идеята на стария дервиш. Той не можеше да си я изведе и ясно да я формулира, но се докосваше до дълбочината в думите на Риз баба. Поне така му се струваше.
Старецът се усмихна и каза:
– Аз не мога да ти покажа дори една крачка от Пътя, а той е безкраен! Много хора смятат, че когато завъртят една обиколка в себе си, вече познават Пътя и знаят всичко за него. Това е така, защото те са плоски и елементарни хора. Те са пленници на думите и смятат, че знаят всичко. Те са смешни и недостойни, защото техният свят, техният Път е двуизмерен, плосък и линеен.
Всъщност ние сме като коне, които препускат в един кръг и тичат все по-бързо и по-бързо. За "плоските" хора това е безсмислено въртене в кръг. Те казват: "Какъв е смисълът да се бъхтя да тичам в кръг? Вече познавам всичко в този Път!" Такива хора обаче винаги бягат само по периферията на кръга и не могат да осъзнаят, че трябва да тичат към центъра. Там, в центъра на кръга, е същността.
– Разбрах! – решително каза Атанас, защото му се стори, че има яснота.
– Но, дори и това не е вярно – продължи, без да го слуша, Риз баба. Всъщност Пътят не е двуизмерен. Когато аз тичам в кръг, за "плоските" линейни хора това е точно така. За тях моето тичане като обезумял е тичане в кръг, а за мен това е тичане по спирала, защото за мен Пътят не е двуизмерен. Гледано отгоре аз тичам в кръг, но погледнато отстрани, обемно, аз тичам по една спирала, все по-нагоре или надолу, няма значение. Има два вида спирали. Едните са като пружина. При тях движението винаги е еднакво отдалечено от оста им. При другите спирали, освен движение нагоре или надолу, има и приближаване към оста им. Движението по Пътя може да стане по единия или по другия начин. Когато е по втория начин, на "плоските" хора ще им изглежда като тичане към центъра на кръга...
На другия ден братята очакваха Риз баба да продължи този разговор и нещата да им се изяснят повече, но той подхвана съвсем друга тема. Атанас си даваше сметка, че през вчерашния ден Риз баба им бе показал как едно мнение и описание може да се развива в разговора, а не просто да описваш това, което смяташ. Атанас предпочиташе описанията, в които старецът говореше логично и не използваше много понятия като Бог, имена на светци и идеи на исляма. Сърцето му всеки път се свиваше, когато чуеше как дервишът използва идеите от християнството и споменава Исус Христос, но му ставаше неприятно, когато старецът говореше и за исляма със същата лекота и незачитане вярата на хората. Днешният ден бе от тези, които Атанас не харесваше.
– Още по-сложно е – каза Риз баба като че ли продължаваше някакъв свой разказ или спор със себе си. – Ние, хората, с душата си вървим по един Път, а с телата си, в живота на тия тела, вървим по друг Път, който обаче само изглежда, че е различен. Душата на човека е тая, която "върви първа". Тя дава насока на Пътя и на стъпките по него, дори и на тия човеци, които живеят сякаш са я загубили и самите те са се изгубили в мрака на изживяването си. Душата на човека живее и "вижда" различно. Тя също си има "свой свят", в който съществува като душа и там тя се чувства като "у дома си". Този неин свят е непознат и странен за нас, свикналите да гледаме на света като на твърдина, живот или смърт, страдание или болка. И все пак именно от света на душата се управлява и животът ни като хора. Това става като душата на всеки човек управлява живота ни тук на земята, какъвто си го представяме и виждаме. Дори в този момент, сега да говорим, да сте точно вие тук, за да съм аз това, което съм в този момент... да се случва всичко това, са били нужни много години на особени случвания, на събития, които сякаш изглеждат отделени, случайни, хаотични, умни или глупави, смешни или тъжни, безсмислени или поучителни... Помислете колко неща е трябвало да се случат, за да сте точно вие двамата в този момент тук. От колко много подробности и сякаш безкрайни малки неща е зависело вие сега да сте до мен. Тук, на това място, по този начин, с тия очи да ме гледате...