И така във всяко дете, във всеки човек, душата намира начин да намери пролука в света на Егото и да извести за себе си. Когато човек е "обърнат" към себе си, може лесно да се научи да разпознава гласа на душата си, чрез вече споменатата "нишка", която никога не може да се прекъсне. По тази "нишка" протича нещо от душата към света на Егото. Именно тогава се появява онова интересно нещо, което ще нарека Честност.
Честността е най-страшният враг на Егото. Именно честността е това, което още от деца затваряме от другата страна на "вратата". Всички ние живеем в свят, в който хората не са честни към себе си, а от тук и към другите. За да живеем в този свят, се налага още от малки да се разделим с честността си, а тя е частица от душата ни. Когато едно дете, принудено от слабостта си, допусне да го възпитават, тогава най-важните за него хора – майка и баща, правят това за него. Това са най-важните неща за всяко дете, но то не може да осъзнае това, лесно се подмамва и оставя честността си в свят, в който въобще я няма. Свят, който съществува именно защото няма честност. Най-лесният начин да разберете това е чрез скритите неща. Вижте колко много пъти в живота ви се налага да криете или премълчавате различни неща от живота си. Мислите си, че го правите в името на едно или друго нещо, но тайните на всеки човек тръгват от идеите му за света, от самия него. Тайните в човека, тайните между хората, тайните между народите и държавите, всичко е обхванато в тайни. Защото това е царството на лъжата. Няма човек, който, тръгвайки по Пътя към себе си, да не е открил колко много лъжи трябва да изрича и да изживява, колко много тайни трябва да пази и да се прикрива. Целият свят на Егото е изграден от лъжа. Дори най-близките хора се лъжат помежду си, често без дори да осъзнават това. Това става, защото преди всичко не сме честни със себе си, защото сме загубили връзката е душата си и от многото лъжи преставаме да разбираме кога лъжем.
Още от малки се учим да лъжем в името на желания, блянове или поради изгода. Лъжа е всяка религия, всеки ритуал, всяка отвлечена идея и приказка. Но ние, хората, имаме нещо в нас, което по някое време казва: "Какво правя? Защо трябва да го правя? В името на какво?" Лъжата на всеки човек се разпространява в целия свят и заедно с лъжите от другите хора се сливат в голямата, световна лъжа. През целия си живот хората биват разкъсвани от лъжата, но не могат да спрат, защото тя е като коварна мрежа, от която не можеш да излезеш, щом веднъж си уловен. Когато излъжеш за пръв път, след това не можеш да си признаеш, после лъжеш, за да скриеш първата лъжа, после пак и пак. Но както се раждаме в света на лъжата, така всеки човек носи в себе си и "убиеца" на всички лъжи – Честността. Егото на всеки човек живее най-добре в света на лъжата, защото я създава.
Най-голямото предизвикателство за всеки човек е да стигне до точка, в която да си даде сметка, че не може повече да понесе безкрайното унищожително бреме на лъжата – най-вече към себе си.
Нито едно геройство, нито една битка, нито едно препятствие не може да бъде преодоляно, ако човек не успее да постави Честността пред себе си и да я използва, за да се събуди за света на истината. Няма истина, която да не започва с Честност. Няма истина, която да не започва след спирането на тайните и криенето. Няма истина, която да не започва от това, че човек се открива, премахва границите си и го прави свободно, надмогвайки страха и ужаса от това. Още от деца на всеки от нас се вменява, че е грешно и много опасно да си честен, открит и истински. Учени сме, че е ужасно да се разкрием и другите да видят какви сме, защото може да не ни одобрят. Заради това одобрение ние се разделяме на две части и се скриваме в тъмния си, затворен килер. Животът на човека е обречен да остане вечно разкъсан между "двете лица", с които живеем. Заради това има страдания, мъки и конфликти. Нашият живот е лъжа, защото като скриваме нещо от нас в тъмния килер на сенките, другата част остава на светло, като лице пред хората. И именно това "лице" ние наричаме Аз, и с тази маска живеем живота си. Но там, в скритите и сенчести места, живее друга част от нас, която, макар и затворена, е жива. Тя също е наш Аз, но макар и разделена от живота, участва в него подмолно и скрито. Всъщност ние я скриваме. Тъжното е, че след като се разделим и я скрием, изпитваме болката от това разделяне. Започваме да трупаме живот и социални житейски умения и постепенно всичко това се покрива с нов измислен свят, в който живее само "светлата" част от нас – тази, която е предпочетената от другите, нашето лице пред света. Лице, което наричаме Аз и му даваме силата да живее един измислен от нас, разделен живот.