Така до Атанас бяха поставени: едно дълго копие, от рода на пиките, които понякога носят конниците, две ками, едната, от които украсена с чудно красиви скъпоценни камъни, ако бяха истински, златна дръжка и кания с чудни сцени по нея. Освен камите, до него бе оставен и ятаган. Имаше и една книга. Тя бе стара и измачкана, а на места имаше и скъсани страници. Атанас почете малко и се стресна. Това беше някаква светотатствена книга. Когато я взе, видя, че отдолу имаше още една книга с дебела скъпа корица от кожа, а отгоре ѝ пишеше "Каук китаб".
Той не обърна внимание на всичко това, защото сега бе зает е твърде много неща. До Иван бяха оставени две книги с красиви дебели кожени корици. На тях пишеше "Яне башпехливан" и "Боляров пехливан". Имаше и една с по-тънки корици и на нея пишеше "Кесиджи китаб". Явно мъдрецът, макар прозорливостта си, въобще не бе преценил правилно момчетата, защото всички, които ги познаваха, знаеха, че от двамата четмото, писмото и мисленето много повече се отдаваха на по-малкия от братята, а Иван бе много силен, но безхитростен и простоват. До силното момче имаше поставени и две еднакви ками. Те не можеха да се сравняват по красота с камите, оставени до брат му, но също бяха хубави. Докато ги разглеждаше, той видя, че на едното острие е написано: "Който нож вади, от нож умира!" Имаше и право дълго оръжие, като сабя, но със съвсем право острие. До тях имаше и два стари табанджии пищови. Защо старецът бе разделил така даровете за двете момчета, те не можеха да разберат. Атанас много повече се зарадва на даровете на дервиша. Той втъкна камите в пояса си, взе ятагана и започна да разглежда синкавото му острие, украсено с шарки. Слънчев лъч премина през острието на великолепното оръжие и то като че ли оживя. Иван вече бе прибрал книгите си. Той също се радваше на своите оръжия. В този момент Иван завиждаше на брат си само за това, че не можеше добре да чете, а още сричаше, и съвсем забрави за чудното изчезване на дервиша. Макар 14 годишен, Атанас, за разлика от брат си, можеше да чете гладко. Той беше посещавал килийното училище в Араповския манастир, а и Кръстю го бе насърчавал да се учи на четмо и писмо, след като при Иван бе "ударил на камък".
След като се насити на това да гледа ятагана, Атанас взе листа и бавно зачете:
"Не ви разказах за това, за което майка ви ви беше пратила при мен. Някога уговорката беше следната. Цялата земя на Караризовската кааза се полага по право на Иван Хаджиянев, а сградата на Боляровия хан и двора на хана нека бъдат на Атанас Хаджипетков. Разпределих даровете си за вас по този начин, защото такава бе волята на бащите ви. И ти, Иване, потърси книгата "Рисалат кара риз" в книжата на Кръстю Каратозев, и отглеждай ориза по нея! А ти, Атанасе, охранявай земите на брат си и се грижи тайната за Караризово да се запази и никой да не научи за нея! Заклевам ви, теб, Иване, отглеждай ориз, грижи се за земята и бъди управител на каазата, а, Атанасе, ти тръгни да събираш пари по всякакви други начини! Колкото и да е странно, парите от ориза ще бъдат много повече и сигурно ще свършат повече работа от обирите, охраната на кервани и данъците. Но и двамата сте важни. Помнете завета на Вълчана и Велко, чиито наследници сте вие! Заклевам ви да продължите този завет, така както ние го продължихме! Спогаждайте се и се тачете, дръжте един на друг, защото вие сте тези, които ще запазят Боляровия род! И помнете, всеки един от вас трябва да изпълни своята част от завета! Единият да отглежда и продава ориза, а другият да отговаря за военната част, така както правеха Георги и Велко Шейтанови, така както правехме аз и брат ми! И помнете Бимбалови! Отидете на Къркпанарските игри и с Боляровия начин или с техниката на Яне ги победете на тяхна земя!