Запазете този лист, защото той е доказателство за поделянето между вас, и не се сърдете, защото такава бе волята на майка ви Зеница или както я знаех аз – Ирис Шейтанова – Болярова."
Иван бе втрещен. Не го впечатли това, че дервишът знае за книгата на Кръстю, а това, че за пръв път той не бе подценен и получаваше много повече от брат си. Той щеше да бъде господарят на Караризово и цялата кааза. Той щеше да бъде най-богатият чорбаджия, Иван осъзнаваше това. Още от дете той бе работил на чалтиците, заедно с Кръстю бяха чели книгата и бяха ходили до Виена, за да продават ориза. Той знаеше всичко за отглеждането на ориза и сега цялата земя с чалтиците му принадлежеше. Сега това, че Атанас бе получил красивите и скъпи оръжия, му се струваше толкова незначително.
Двете момчета стегнаха багажа си и се отправиха обратно към селото, което от този ден щеше да се нарича Караризово. Те поеха обратно към селото, но напред към съдбата си и никой от тях не осъзнаваше какво се случваше в тях. Всеки един от тях, с характерния за младостта оптимизъм, смяташе, че светът започва с него и че в бъдеще ще му се случват само хубави неща. Единият мечтаеше за зелените вълни от ориз, полюшващи се от вятъра, за чалтиците, миризмата и силата на биволите, обръщащи тежката от наноси земя и пари, много пари, и кервани препълнени с чували ориз. Другият милваше джерида и ятагана и мечтаеше за далечни земи, битки, походи, победи и слава. Мислите му се рееха някъде надалеч. Той не искаше да работи земята, да гази ледената вода и да мушка с остен своенравните добичета с дълги, извити рога. Не искаше да стане като брат си, който след две-три години щеше да бъде с уголемени и изметнати от ревматизма стави. Не искаше да страда като безропотните добичета, наричащи се селяни, работещи земята като животни. Той искаше блясък, победи и слава. Много добре беше запомнил думите на дервиша за завета на Вълчан, бе запомнил за хайдушката дружина, за облагането на кервани, за кесиджийските къщи, криещи несметни съкровища и за пещерите на Вълчан. Той не бе запомнил нищо друго от разказа.
Така този ден създаде двамата нови наследници на Боляровия и Шейгановия род, две силни личности. Предстоеше им да разберат, че думите, които бяха чули от дервиша, ще останат живи в тях и скоро ще определят постъпките и живота им.
В същия този ден Риз баба изчезна за света и към обяд в едно село, доста отдалечено от Дяволската дупка, Арапово и Караризово, се появи одрипан турчин, с прокъсана чалма, протрити потури и скъсани цървули. Човекът нямаше нищо друго освен една крива, възлеста пръчка, на която да се подпира. Старецът се наричаше Ибрахим. Така смъртта на дервиша Риз баба върна на света Ибрахим. Селото, в което навлезе старецът, бе наполовина българско, наполовина турско. То се наричаше Ново село. Той знаеше, че така в България се наричат села, които, поради някаква причина, се е наложило да се преселят.
Ибрахим избра селото, защото имаше голяма турска махала, така той щеше да бъде скрит и защитен. Първите нощи щеше да преспи в джамията, към която бе изграден имарет (имарет – помещение към джамия, което да подслонява бездомни или хора, изпаднали в крайна нужда). Всички мислеха Ибрахим за окаян бедняк. Той наистина нямаше нищо и първите дни живееше от милостинята, която правоверните пускаха в ръката му след молитва в джамията. Никой не можеше да допусне, че пред тях стои човек, доскоро бил най-богат из всичките български владения на султана, човек идващ от най-богатата пещера на света. Не искаше Ибрахим повече да цапа ръцете си със злато. Искаше спокойствие и с милостта на Аллах да доживее дните си, така както Бог му е отредил.
Нощта се спусна бавно над низината. Върховете на Родопа планина тъмнееха там далеч и обграждаха селото като някакви тъмни сили. Студен повей накара Ибрахим да се свие. Опита се да се прикрие, доколкото можеше с парцаливите дрехи, с които бе облечен, легна и се сви на кълбо в подножието на минарето. Камъкът, напечен от галещото слънце, бе все още топъл. Ибрахим се сгуши върху него и се опита да запази топлината му в себе си. Така бавно настъпи нощта и звездите заблещукаха на небето, като че ли някой там горе ги запалваше една по една.
IV Глава
КАРАРИЗОВО
Момчетата се прибраха в Боляровия хан. Още същия ден вестта за връщането им се разнесе из селото. Привечер цялото село спонтанно се събра пред портата на хана, който отдавна вече не беше страноприемница. Момчетата изнесоха няколко факли и ги поставиха в поставките от ковано желязо, които се намираха пред портата на хана. Те се разгоряха и осветиха всичко наоколо. Двамата братя стояха прави, селяните насядаха направо на пътя и по тревата около хана. По всичко си личеше, че момчетата имат да им кажат нещо важно. Хората осъзнаваха, че ако чалтиците бъдат открити от слугите на султана, ги грози смърт. Те имаха нужда от това да бъдат единни. Някой трябваше да ги организира, да ги държи изкъсо и да ги ръководи. Без водач селото бе загубено. Без човек, който да води и да заповядва, скоро всичко щеше да се разкрие и те щяха да бъдат обречени на смърт. Селяните знаеха как живеят околните села, виждаха и те как живеят и колко по-богати от тях бяха.