– Хора! – с висок и ясен глас каза Иван. Всички го познаваха и харесваха. Момчето беше израснало пред очите им. То беше най-работливото и силно в селото. Всички неведнъж се бяха убеждавали в голямата му сила. Макар още момче, можеше да вдигне по-тежко от мъжете, работеше най-много от всички и винаги помагаше на другите. Всички знаеха, че един ден ще бъде техен водач. Момчето не само работеше много, то бе най-близкият помощник на Кръстю Каратозев и единствено те двамата знаеха всички тайни по отглеждането на ориза. Говореше се, че имало тайна книга, оставена им от някакъв таен човек, в която всичко било описано, но никой не я бе виждал. Така или иначе, след като Кръстю напусна тоя свят, Иван беше останал единствената надежда на селото.
Хората гледаха двете момчета и погледът им се изпълваше както с гордост и вяра в бъдещето, така и с известна тревога. Те виждаха своя любимец Иван – строен и силен, а до него стоеше брат му – не толкова силен, но много умен. Всички признаваха бързия ум и преждевременната сериозност на момчето. Сила и ум, колко добра комбинация! Колко добре би било, ако те бяха съчетани в един човек, но при братята не беше така. Селяните знаеха, че двамата не ще могат да управляват селото заедно. Единият от тях трябваше да се наложи над другия и да победи. Атанас стоеше изпъчен, а в пояса си бе втъкнал красив ятаган. Оттам се подаваха и дръжките на две ками. Скъпоценните камъни от дръжката на едната кама блещукаха, отразявайки пламъка на факлите и привличаха вниманието на насядалите. В ръката си младото момче държеше някакво странно копие с пискюл от конски косми на върха. Личеше си, че то е принадлежало на много по-силни от него мъже. Така въоръжено момчето приличаше на аскер.
– Я, аскер ... Аскер! – премина глас през тълпата. От този момент нататък момчето получи този прякор и всички започнаха да го наричат Начо Аскера. По-късно неговите деца и наследници, и въобще целият му род бе наречен Аскеровите, макар истинската им фамилия винаги да си остана Хаджипеткови. Това име като че ли предопредели съдбата на момчето.
Момчето наистина приличаше на умалено копие на велик воин. "Какво ли означаваше всичко това? Защо бе препасало този ятаган и държеше копието? Откъде имаше тези скъпи ками?" – селяните се питаха всичко това и по кожата им преминаваха тръпки, защото всички предчувстваха скорошна развръзка. Повечето от тях искрено симпатизираха на по-големия брат, защото го смятаха за един от тях. Атанас им се струваше високомерен, той като че ли странеше от тях. Освен това всички знаеха кой е бащата на Иван – Яне, когото всички уважаваха, а Атанас бе копеле някакво. Всички казваха, че баща му е турчин, живял в хана няколко години. Сигурно бе изнасилил ханджийката Зеница! Най-различни слухове и предположения се носеха, но всеобщо бе мнението, че ще е много по-добре Иван да управлява, той все пак беше и по-голям. Само това, че бе безхитростен малко ги притесняваше, но какво да се прави.
Иван беше закачил меча на баща си в хана, а ерусалима, неговото пандахуси и двете му ками държеше в раклата.
– Хора – отново извиси глас Иван, – да отидем в черквата, че много неща имаме да ви казваме, а не е добре тук на пътя такива работи да се говорят! Те трябва да останат между четири стени!
Атанас, така както си бе въоръжен, предвождаше цялото село. Като някой Мойсей той носеше факла и като че ли показваше пътя на съселяните си. От ролята, която му се падаше, или от що, гърдите му се бяха издули и като че ли заплашваха да спукат копчетата на ризата му.
Когато отидоха в черквата, двете момчета застанаха пред амвона, а съселяните им запалиха няколко свещи. Повечето от тях използваха идването в черквата, за да се помолят и да запалят свещичка за здраве или за душата на някой умрял близък.
– Хора – каза Иван, а гласът му прогърмя. Акустиката в черквата бе много добра. Момъкът се коригира и заговори по-тихо и спокойно. – Двамата с брат ми Атанас получихме завещание от нашата майка – като каза това, той изпъна ръката, в която държеше същия онзи лист, оставен им от Риз баба. – Според него на мен се полага цялата земя на каазата и владеенето на селото.