Болшинството, като чу думите на момчето, веднага погледна към Атанас. Той стоеше изправен и все така стискаше копието, сочещо небето, а другата си ръка бе поставил на кокалената дръжка на ятагана. Като чу думите на брат си, той не помръдна, явно приемаше завещанието. Присъстващите въздъхнаха. Развръзката щеше да дойде много по-бързо, отколкото очакваха и сигурно всичко щеше да мине много по-добре и безкръвно.
– Брат ми получава Боляровия хан с двора му. Освен това от този ден аз ще отговарям за земята и производството на ориз, а брат ми и неговите потомци ще отговарят за охраната на каазата.
От днес нататък селото, което се появи около стария Боляров хан, ще се нарича Караризово! И нека това бъде тайно име на нашето поселение!
След това селяните, като се разшумяха, си тръгнаха. Иван също си тръгна. Той взе едната факла и тръгна да се прибира. Докато вървеше се чувстваше искрено щастлив. Чак сега осъзна колко голяма власт бе попаднала в ръцете му. Той бе станал много богат човек. Цялата земя на каазата бе лично негова, а също така и Караризово. Колко много хора и земя сега зависеха от него и щяха да се подчиняват на неговата дума! Трябваше да запази тази земя и властта си! Мнозина сигурно щяха да се опитат да посегнат на земята и богатствата му. Той трябваше да се защити. Какво да прави? Ханът, в който винаги бе живял, сега се оказа, че принадлежи на брат му. Той трябваше да живее някъде другаде, но къде? Сега не искаше да мисли. Прибра се все така опиянен от това, което му се бе случило през деня. Цял ден не бе ял, но и не чувстваше никакъв глад.
Иван седна на ниско трикрако столче в хана и се замисли за всички преди него, които бяха събирали богатството, което сега той наследяваше. Сега, когато Риз баба вече го нямаше, той можеше да седне и да обмисли всичко, което бе чул през всички тези дни, прекарани в пещерата. Опитваше се да си спомни това, което дервишът бе казал за прадядо му Вълчан, за дядо му Велко, за майка му и за баща му Яне. Всички те се бяха борили и бяха пожертвали живота си, за да притежава сега той тази земя. В тяхна памет той беше длъжен да запази богатството и да го увеличи. Той трябваше да стане най-богатият човек в равнината. Трябваше да продължи да изкупува земя и да увеличава владенията си.
В този момент Атанас, след като усети, че всички си тръгнаха и остана сам в черквата, падна на колене. Той много добре си спомняше молитвата, на която го бе научила майка му и за която твърдеше, че е била любима молитва на този, който доскоро бе смятал за свой баща – Яне. Момчето бе подпряло едното си коляно и все още държеше в дясната си ръка копието, а устните му мълвяха: "Господи, помилвай ме, умолявам те да не изпитам мощта на враговете си с помощта на господа моя бог
– Исус Христос! Да не чувствам болка и никаква мъка! Амин!"
Като завърши молитвата си, момчето се изправи. Какво му предстоеше сега? Иван беше получил цялата земя и Караризово, на него майка му му бе завещала само Боляровия хан. Какво да прави с него? Той винаги бе мечтал да обикаля света, да види чудни светове и да побеждава. Това беше мечтата му. Не искаше да прекара целия си живот на едно място! Не искаше цял живот да гние тук! Душата му копнееше за пътуване и за приключения, за какво му беше този хан? Но имаше нужда от пари, за да тръгне да обикаля света. Веднага би се отказал от хана и би тръгнал на пътешествие. Атанас си представяше как, яхнал кон, така както си беше въоръжен, обикаля по света. После мислите му се отправиха към далечни пустини, чудни градове, представи си ханъми, облечени в златотъкани дрехи и окичени целите в злато. После започна да си представя битки и победи. Така както си мечтаеше, изведнъж мислите му се насочиха към онзи ден, в който Риз баба им бе посочил пещерата със съкровищата. Представяше си скъпоценните камъни, всичкото злато и как той гребе с пълни шепи от него. Иван също знаеше къде е съкровището, затова трябваше да го изпревари и по-голямата част от него да скрие в друга пещера, която брат му не знае.
В момента, в който в Старата черква Атанас си мислеше за съкровището и за пещерата, за същото си мислеше и Иван, седящ на трикракото столче в Боляровия хан. Той мечтаеше да се добере до съкровището, с него щеше да купи още земя и да стане още по-богат. След като цялата земя бе дадена на него, а на брат му само охраната, сигурно и съкровището на Вълчан трябваше да се пада на него. Той беше по-голям и явно майка му бе решила да даде всичко на него. Атанас със сигурност не беше син на Яне. Той винаги бе знаел и чувствал това по погледите на хората, по недомлъвките, по хвърлени погледи. Всички много по-добре приемаха него, отколкото брат му. Дори леля му много повече обичаше него, отколкото Атанас. Сега Иван разбра защо е било всичко това. Той бе законният собственик на Караризово, каазата и Боляровия хан, а сега трябваше да отстъпи хана. "Къде ли беше Атанас? Защо се беше забавил толкова? Какво беше наумил и защо ходеше препасан с всичките тези оръжия?" – тези въпроси един след друг изникваха в главата на Иван. Скоро дойде и последният. "Дали Атанас не го бе изпреварил и вече не бе тръгнал към пещерата Дяволската дупка?" Може би, защото сам бе мислил да го изпревари и бе гузен, Иван скочи на крака. Не можеше повече да остане тук, когато брат му в този момент сигурно бързаше към пещерата. В цялото Караризово вече нямаше коне. Откакто цялото землище бе чалтик, единствените впрегатни животни, които се отглеждаха, бяха биволите. В обора на хана имаше два едри, черни бивола, с извити дълги рога, които ги караха да приличат на дяволи. Това бяха най-едрите мъжкари в селото и те заплождаха биволиците на цялата кааза. Биволите не само бяха много силни и можеха да теглят огромни товари, но можеха да се яздят и макар и бавни, возеха много удобно. Сега Иван се затича към обора с животните. Ако Атанас бе тръгнал пеша, сега щеше да го изпревари. Иван избра по-малкия от биволите, който бе по-лек и може би по-слаб, но много по-бърз. Отвърза животното и направо се метна върху гърба му. В ръката си взе остен и въоръжен само с него тръгна да излиза от хана. Дали да отиде все пак до Старата черква да провери дали Атанас не е все още там? Не, това щеше много да го забави! След като излезе от портата, Иван, вместо да продължи направо и да пресече Станимашкия път, за да отиде до Старата черква, зави надясно. След малко щеше да завие наляво и да се спусне по баира, а после да излезе от Долната махала и да напусне селото. Не след дълго щеше да пресече река Сушица. За бивола нямаше да е никакъв проблем да мине през брода на реката и да стигне до село Избеглий, оттам до Дяволската дупка бе съвсем близо. Тя се намираше преди Арапово и манастира. Така Иван изви повода на бивола и рогата му като извита лира се завъртяха надясно. С остена набоде дебелата кожа на животното и то тъжно измуча като че ли да покаже колко е недоволно от това, което му се случваше, а след това с лек тръс пое по пътя.