Атанас току що се прибираше от черквата и видя всичко това. Съмнение не можеше да има, Иван отиваше към Дяволската дупка и как само пришпорваше черния като Сатана бивол. Той го бе изпреварил. Младото момче се затича с всичка сила. Трябваше да го настигне и да го спре. Беше очаквал такова предателство от страна на брат си, но не веднага, не още същата нощ. Иван му беше оставил по-силното и едро от двете животни. Така както си беше с цялото въоръжение по него, Атанас се метна на гърба на животното. Под ръка нямаше остен, затова заръчка горкото животно направо с персийската кама. Само след миг вторият брат, яздещ не по-бавно своя бивол, изскочи на пътя и последва брат си.
Макар че Атанас бързаше, Иван бе взел достатъчно преднина. Атанас го следваше, без да отклони поглед от посоката, в която бе очаквал да е отишъл брат му. От взирането очите го заболяха и започна да вижда нарисувани пред него чудни картини.
Още по тъмно Атанас спря пред пещерата. Близо до входа ѝ видя завързан за клона на едно дърво бивола на Иван. Животното като че ли се зарадва, когато завърза до него своя бивол. Той въобще не се бе съмнявал, че Иван бърза именно към тази пещера. Сега вече бе напълно сигурен в това. Пред входа ѝ, там, където Риз баба бе палил огън, сега пак горяха пламъци. Дали старецът не се бе върнал? Атанас се огледа. Не виждаше следи от дервиша. Без да се бави, извади един горящ клон от огъня и веднага влезе в пещерата. Огледа наоколо, но от стареца нямаше и следа. Ако турчинът го нямаше, това означаваше, че огънят е бил запален от Иван, явно му е бил нужен, за да запали факла и така той се бе забавил доста. Преднината му със сигурност бе съвсем малка. Дали брат му още си спомняше пътя? Опитваше се да се движи бързо, но внимаваше много да не пропусне нещо и да загуби ориентация, а и не искаше брат му да се сдобие със съкровището, докато той гние паднал в някоя подземна яма.
Въпреки че внимаваше, на няколко пъти се подхлъзна и едва не падна. Особено опасно бе това в залата, тъй като тя бе на три ката. Сам не знаеше как, но скоро се изправи пред езерцето. Да, грешка нямаше, това бе езерцето, където Риз баба бе нагазил и бе преместил камъка. Сега то отново бе запълнено с вода, като че ли никога не е било източвано. Чак сега Атанас си даде сметка, че беше стоял на този бряг само преди няколко дни. Толкова много неща се бяха случили оттогава, че му се струваше, че е минала цяла вечност. Освен това на няколко пъти се усъмни дали старецът въобще им бе показал съкровището, толкова нереално му се струваше всичко, все едно е било сън. А сега се намираше като в кошмар и бързаше, и всеки знак, който срещаше по пътя, потвърждаваше, че всичко е било истина. Когато се изправи пред езерцето, изненадата му беше голяма. Очакваше Иван вече да го е пресушил и той да мине по сухо, но не бе така. От брат му нямаше и следа. Атанас внимателно огледа брега на езерцето. Ако брат му е бил тук, той щеше да остави следи, но такива нямаше. Къде беше Иван? Атанас стоеше и гледаше страховитата гледка, която се разкриваше пред очите му. Това не беше бездна, буря, вихрушка, водопад или някаква снежна буря. С тях момчето щеше да се справи или поне така му се струваше. Това, което го караше да изтръпва, докато гледаше гладката водна повърхност, бе някакъв страх – дълбок и първичен. Това не беше страх от това, което виждаше, а от неизвестното, подобно на страха от тъмното, когато не те е страх от тъмнината, а от това, което е скрито в нея. Сега той изпитваше същия този първичен страх. Какво се намираше под прозрачната и тиха водна повърхност, какво чудовище можеше да се крие там? Това, че нищо не се движеше, бе още по-страшно. Младото момче се чувстваше наблюдавано. Чудовището можеше да е навсякъде. Изведнъж му се стори, че ако го види, ще се успокои. Спомни си как, като беше по-малък, брат му го плашеше. Той скриваше с ръка едното си око, а с другото го гледаше. Тогава Атанас бе забелязал колко страшен е погледът на едно око. Човек е свикнал винаги да го гледат две очи, но едното око е като окото на Бог или на демон, то гледа втренчено и неподвижно, и това е непознато като усещане. Затова може би хората изпитват неудобство, когато пред тях има човек с едно око. Сега Атанас се чувстваше по същия онзи начин, като че бе наблюдаван от някакво могъщо огромно око. Беше чувал приказки за хали и змейове с око, голямо колкото езеро. Сега се взираше в прозрачната вода като че ли да зърне огромното око на чудовището. От ужас целият се бе вцепенил, дори вътрешностите му се бяха вдървили. Беше сигурен, че ако във водата види змиевидното тяло на някоя хидра, дори тя да се движи бавно, той нямаше да може да се помръдне. Атанас неведнъж бе виждал как змии бавно се приближават към мишки и извиват люспестите си тела, омагьосвайки ги. В този момент нещастните животинки стоят като изсечени от камък, без да помръднат, дори когато змията бавно ги поглъща. Сега той се чувстваше като мишка и имаше чувството, че змията вече го е хипнотизирала. Остана дълго време така, но нищо не се случваше. Постепенно се окопити. Трябваше да направи нещо. Все още можеше да избяга, но това означаваше да се откаже от богатството и мечтата си да обикаля света. Ако сега се откажеше, това означаваше цял живот да живее в Боляровия хан и да работи командван от брат си. Ако сега се върнеше, никога нямаше да си го прости и би заслужил всяка отредена му зла участ. Той се спря. Дойде му импулс да нагази във водата, но ужасът отново го обзе. Краката му се бяха вдървили. И като не успя да прекрачи, започна да мисли. Ако брат му го нямаше тук, може би той вече беше влязъл при съкровището. Хубавото бе, че нямаше откъде да излезе и той можеше просто да го изчака. Защо обаче езерото бе пълно? Липсата на стъпки му се струваше незначителна. Даде си сметка, че страхът го кара да разсъждава ирационално. Това го ядоса. Въпреки това, когато се опита да стъпи една крачка напред, краката отново не го послушаха. Ядоса се още повече на себе си. Беше заложник на един толкова първичен и силен страх, който не можеше да преодолее. Искрено съжаляваше, но трябваше да си признае, че няма сили да нагази и да премести камъка. Трябваше да признае, че ужасът, който изпитва, е много по-силен от него. Така мечтата му да бъде воин и да обикаля света се сблъска с този страх. Изведнъж му се стори, че ако излезе от пещерата, тази тежка прокоба и страхът ще изчезнат и той пак ще възвърне себеуважението и самочувствието си. Душата му копнееше да се обърне и да си тръгне. Не искаше да разсъждава дали това ще е бягство. Искаше само да се обърне и да се върне назад. Щеше да продължи пътя си и да забрави за езерото, в което завинаги щеше да погребе страховете си. Повече никога нямаше да си спомни за тази нощ и това езеро. Само да излезе навън. Някой ден, когато станеше воин, щеше да се върне и да вземе съкровището, което му се полагаше. Сега щеше да тръгне на път без пари. Ще продаде двата бивола и с парите все някак щеше да стигне до