Чак сега Атанас си даде сметка, че беше
стоял на този бряг само преди няколко дни. Толкова много неща се бяха случили
оттогава, че му се струваше, че е минала цяла вечност. Освен това на няколко пъти
се усъмни дали старецът въобще им бе показал съкровището, толкова нереално му
се струваше всичко, все едно е било сън. А сега се намираше като в кошмар и
бързаше, и всеки знак, който срещаше по пътя, потвърждаваше, че всичко е било
истина. Когато се изправи пред езерцето, изненадата му беше голяма. Очакваше
Иван вече да го е пресушил и той да мине по сухо, но не бе така. От брат му
нямаше и следа. Атанас внимателно огледа брега на езерцето. Ако брат му е бил
тук, той щеше да остави следи, но такива нямаше. Къде беше Иван? Атанас стоеше
и гледаше страховитата гледка, която се разкриваше пред очите му. Това не беше
бездна, буря, вихрушка, водопад или някаква снежна буря. С тях момчето щеше да
се справи или поне така му се струваше. Това, което го караше да изтръпва,
докато гледаше гладката водна повърхност, бе някакъв страх – дълбок и първичен.
Това не беше страх от това, което виждаше, а от неизвестното, подобно на страха
от тъмното, когато не те е страх от тъмнината, а от това, което е скрито в нея.
Сега той изпитваше същия този първичен страх. Какво се намираше под прозрачната
и тиха водна повърхност, какво чудовище можеше да се крие там? Това, че нищо не
се движеше, бе още по-страшно. Младото момче се чувстваше наблюдавано.
Чудовището можеше да е навсякъде. Изведнъж му се стори, че ако го види, ще се
успокои. Спомни си как, като беше по-малък, брат му го плашеше. Той скриваше с
ръка едното си око, а с другото го гледаше. Тогава Атанас бе забелязал колко
страшен е погледът на едно око. Човек е свикнал винаги да го гледат две очи, но
едното око е като окото на Бог или на демон, то гледа втренчено и неподвижно, и
това е непознато като усещане. Затова може би хората изпитват неудобство,
когато пред тях има човек с едно око. Сега Атанас се чувстваше по същия онзи
начин, като че бе наблюдаван от някакво могъщо огромно око. Беше чувал приказки
за хали и змейове с око, голямо колкото езеро. Сега се взираше в прозрачната
вода като че ли да зърне огромното око на чудовището. От ужас целият се бе
вцепенил, дори вътрешностите му се бяха вдървили. Беше сигурен, че ако във
водата види змиевидното тяло на някоя хидра, дори тя да се движи бавно, той
нямаше да може да се помръдне. Атанас неведнъж бе виждал как змии бавно се
приближават към мишки и извиват люспестите си тела, омагьосвайки ги. В този
момент нещастните животинки стоят като изсечени от камък, без да помръднат,
дори когато змията бавно ги поглъща. Сега той се чувстваше като мишка и имаше
чувството, че змията вече го е хипнотизирала. Остана дълго време така, но нищо
не се случваше. Постепенно се окопити. Трябваше да направи нещо. Все още можеше
да избяга, но това означаваше да се откаже от богатството и мечтата си да
обикаля света. Ако сега се откажеше, това означаваше цял живот да живее в
Боляровия хан и да работи командван от брат си. Ако сега се върнеше, никога
нямаше да си го прости и би заслужил всяка отредена му зла участ. Той се спря.
Дойде му импулс да нагази във водата, но ужасът отново го обзе. Краката му се
бяха вдървили. И като не успя да прекрачи, започна да мисли. Ако брат му го
нямаше тук, може би той вече беше влязъл при съкровището. Хубавото бе, че
нямаше откъде да излезе и той можеше просто да го изчака. Защо обаче езерото бе
пълно? Липсата на стъпки му се струваше незначителна. Даде си сметка, че страхът
го кара да разсъждава ирационално. Това го ядоса. Въпреки това, когато се опита
да стъпи една крачка напред, краката отново не го послушаха. Ядоса се още
повече на себе си. Беше заложник на един толкова първичен и силен страх, който
не можеше да преодолее. Искрено съжаляваше, но трябваше да си признае, че няма
сили да нагази и да премести камъка. Трябваше да признае, че ужасът, който
изпитва, е много по-силен от него. Така мечтата му да бъде воин и да обикаля
света се сблъска с този страх. Изведнъж му се стори, че ако излезе от пещерата,
тази тежка прокоба и страхът ще изчезнат и той пак ще възвърне себеуважението и
самочувствието си. Душата му копнееше да се обърне и да си тръгне. Не искаше да
разсъждава дали това ще е бягство. Искаше само да се обърне и да се върне
назад. Щеше да продължи пътя си и да забрави за езерото, в което завинаги щеше
да погребе страховете си. Повече никога нямаше да си спомни за тази нощ и това
езеро. Само да излезе навън. Някой ден, когато станеше воин, щеше да се върне и
да вземе съкровището, което му се полагаше. Сега щеше да тръгне на път без
пари. Ще продаде двата бивола и с парите все някак щеше да стигне до столицата
на света Стамбул. Мечтата за Стамбул внесе светлина в мислите му. Вече не
изпитваше никакво колебание, че трябва да продължи, само някакво малко съмнение
се прокрадваше, че ако веднъж остави себеуважението си тук, после никога няма
да може да си го върне обратно, а достойнството му, както старата кожа на
змиите, ще остане тук приковано завинаги, а човекът не е змия, не може да живее
без кожа и не ще може да намери друга такава. Все пак той замижа, стисна
дръжката на борината в лявата си ръка и копието в дясната и се обърна. Не
искаше да мисли. Когато излезе, щеше да помисли. Сега тук, в тази пещера, се
чувстваше като в капан, а изтляващата борина показваше животът, който му
оставаше. Тръгна решително да се връща. Отвори очи и се стресна. Иззад ъгъла
прикрит го гледаше Иван. Ето къде беше брат му! Сега разбра защо през цялото
време бе чувствал поглед, който го наблюдава. Брат му се беше скрил и
надзърташе с едното си око иззад скалата. За момент Атанас изпита срам, Иван бе
видял колебанието му. Той и без това се срамуваше, че го бе изпитал, но сега
като разбра, че през цялото време е бил наблюдаван и че е имало свидетел, му
стана още по-неприятно. На всичкото отгоре го бе видял човекът, срещу когото
смяташе да се изправи. Сигурно щеше да изглежда смешно с цялото това въоръжение
и страха в себе си. Изведнъж страхът се разсея. Сега, когато влизането в
езерцето вече не беше важно, му се стори толкова елементарно да прекрачи в
него. Съжали, че преди малко се бе уплашил и не бе успял да преодолее страха
си.