– Ето къде си бил! – извика брат му и застана срещу него. На лицето му бе изписан гняв. – Знаех си, че си тук! Знаех къде да те намеря!
Атанас нищо не разбираше от думите на брат си. Те му звучаха като несвързани бълнувания, но сега нямаше време да мисли за това. Не знаеше как, но бе изпреварил брат си. Иван, който беше по-голям и по-силен от него, тръгна насреща му и все повече го притискаше към брега на езерото. Атанас отстъпи няколко стъпки. Трябваше нещо да предприеме, не можеше много да отстъпва, тъй като скоро щеше да "опре" в брега. Иван наистина бе по-силен, но освен остена нямаше друго оръжие в ръката си. Атанас бе по-малък и по-слаб, но много по-добре въоръжен и си даваше сметка за това. По-големият брат все така вървеше с голи гърди срещу него. За да го спре, с едно движение само, по-малкият брат смъкна острието на пиката, която държеше в дясната си ръка и голямото ѝ блестящо острие опря в гърдите на вървящия срещу него Иван.
– Какво правиш? – учуден извика брат му. – Вдигаш оръжие срещу мен?!
Жестът на Атанас явно бе достатъчно красноречив, защото Иван спря.
Сега двамата стояха неподвижни. Петите на Атанас почти докосваха водата, а острието бе опряно в гърдите на Иван. Отстрани изглеждаше все едно по-големият брат копнееше за езерцето, а брат му, с насочено острие към него, го възпираше и разделяше от копнежа му. Атанас мислеше трескаво. Какво да прави? Как да продължи? Беше ясно, че сега, когато бе извадил оръжие, нещата зависеха от него, но той сам не знаеше какво да предприеме. Да поиска ли да продължат заедно? Да използва ли смелостта на брат си и така двамата да стигнат до съкровището на Вълчан? Златото и скъпоценностите бяха толкова много, че щяха да стигнат и за двамата, а и за поколения напред. Въображението му рисуваше картината как двамата влизат при съкровището, отнасят го и си го поделят. Скоро обаче друга една по-мрачна картина изплува пред очите му. Тя беше как Иван се гмурка в страховитите води на езерцето и освобождава камъка, после двамата тръгват по коридора, Атанас върви отзад и така както си вървят, вади ятагана и бастисва брат си. В първия момент картината го уплаши и той се опита да я прогони от главата си. Тя обаче бе толкова силна и натрапчива, че пак се върна. Най-накрая като живителен лъч се появи третата мисъл. Дали двамата да не се върнат обратно и да оставят съкровището необезпокоявано? Това решение сега му се струваше най-разумно. Той вече бе решил да действа по този начин.
– Проследих те до тук – каза на брат си. – Видях те как препускаш пред мен. Искаше да откраднеш съкровището, нали! Защо ти беше всичко това, след като взе много повече от мен?
– Не е вярно! – стъписан извика Иван. – Ти тръгна пръв! Аз те последвах!
– Как стигнах тогава до тук? – попита Атанас.
– Сигурно пеша.
– Добре, хайде да вървим! – каза Атанас и леко мушна брат си с джерида в гърдите. Върхът на копието бе много остър и Иван почувства силата и опасността, която се криеше в този жест. Той се обърна и тръгна, осветявайки пътя пред себе си. Атанас го последва, с дясната си ръка той все още държеше копието насочено към гърба на брат си. Колкото повече приближаваха изхода на пещерата, и на двамата се струваше, че това е най-доброто решение. Когато излязоха, Иван видя двата бивола, които бяха вързани на клона един до друг. Веднага разбра грешката си. Щом брат му е взел втория бивол, значи той наистина е тръгнал пръв. Съжали, че се бе поддал на подозренията си и не бе проверил пътя към Старата черква. Покая се искрено и двамата се прегърнаха. След това двете момчета тръгнаха обратно към Караризово в разсейващия се мрак и гузно мълчаха. Нещата между тях вече не бяха същите. И двамата бяха мислили твърде лоши неща един за друг, за да ги забравят с един жест. Сега осъзнаваха, че щом са допуснали лошите мисли да ръководят действията им, някъде дълбоко в тях тези мисли все още ги имаше и те взаимно се подозираха. И на двамата това не се хареса и се опитваха да си внушат, че всичко ще е наред и че никога повече няма да мислят за това, но още не бяха стигнали границите на селото, когато и двамата отново замечтаха за съкровището. И двамата се заклеха да не допускат другия да бъде пръв. Иван беше недоволен, че Боляровия хан – неговата родна къща, бе останал на брат му, че трябва да го напусне и да си строи нов дом. Атанас пък бе недоволен, че цялата земя, всичкия чалтик, беше останал на брат му, а за него бе останала само една трошица – Боляровия хан. За какво му е? Той искаше пари и да се махне от тук. Мълчанието на братята продължи през целия път. То като че отразяваше празнината и пропастта, която бе зейнала между тях. Иван беше засрамен и реши по най-бързия начин да напусне хана. Трябваше веднага да си построи къща. Засега обаче нямаше пари и трябваше да остане при брат си. Когато влязоха в хана, той събра целия си багаж и го премести в двете кирпичени стаи, в които някога бяха живели всички Болярови. Свали и меча, както си бе с канията, и го взе със себе си. На стената на хана остана бял белег, който показваше къде точно е стоял мечът. С това искаше да покаже на брат си, че му отстъпва хана и че ще живее в него само временно. Той обаче направи това в пълно мълчание и е наведена глава, като се срамуваше да го погледне. Атанас също се срамуваше. Той се погрижи за двата бивола. Двете животинчета, както и братята, бяха преживели много тази нощ. По-малкият брат беше уморен, а навън се "разсипваше" хубав летен ден. С мълчание изгледа как брат му изнесе от хана всичко, което му принадлежеше. Отначало поиска да му попречи, но се спря. Може би така щеше да е най-добре. Непрекъснато си спомняше как стоеше с насочено към гърдите му острие и мислеше да го бастиса. Тези натрапчиви спомени не го оставяха, затова предпочиташе да не го вижда.