– Упражняваш ли се? – попита само за да започне разговора.
Атанас не отговори. Той знаеше, че не бива да губи концентрация, докато върти толкова опасно оръжие. Ятаганът бе чудно оръжие, той като че ли сам искаше да се движи по определен начин и учеше младежа как да го върти и какво да прави с него. Сякаш го бе омагьосал, Атанас не можеше дълго да стои, без да държи оръжието в ръка. В този ятаган имаше някаква магия, като че ли го водеше и крепеше някаква могъща сила. На Атанас му се струваше, че вече е готов да извърши подвизи с това оръжие, беше сигурен, че то ще влее могъщата си сила в неговата немощна ръка. Двамата – ятаган и момче, щяха да бъдат непобедими. Атанас усещаше това безпогрешно.
– Виждам, че се готвиш по онази част от завета, която се отнасяше за Бимбалови! Готвиш ли се за пехливански борби?
Атанас спря да върти ятагана. Не му харесваше, че брат му идваше при него. Всеки път щом го мернеше, пък било то и през спуснатите кепенци на хана, го изгаряше силно чувство на вина. Срамуваше се от себе си за това, което бе помислил и направил срещу брат си. Осъзнаваше, че в него все още има част, която е мнителна и му пречи да се сближи отново с Иван. Искаше, ако може, повече никога да не го среща. Знаеше, че това е невъзможно, но не можеше да свикне с това да го вижда.
– Упражнявам се с оръжия – каза Атанас.
– Оръжията няма много да ти помогнат срещу пехливаните на Бимбалови! Хайде да се поборим!
В Боляровия род имаше правило, че ако те помоли по-възрастен от теб да се поборите, не можеш да откажеш, защото това се смята за голяма обида. Така сега Атанас бе поставен до стената и нямаше как да откаже на Иван, който бе по-голям от него. Атанас знаеше, че за разлика от него Иван по цял ден работеше на полето и сигурно е много уморен. През деня той оставаше единственият човек в цялото село. Дори предъртелите бабички и дядовци отиваха на оризищата, кой с каквото може да помогне. Как ли го обсъждаха? Как ли му се подиграваха? Не му пукаше, Атанас се чувстваше повече от тях. В него имаше вродена някаква надменност и чувство за превъзходство. Какво го интересуваше мнението на тези селяни. Той беше тук за малко и скоро щеше да тръгне, без дори да се обърне. Очакваше го славен път. Дали работи, или не, сега не беше важно. Той беше предопределен за славни дела и пътят му го зовеше. Сега най-важното беше да изучи оръжията, да укрепне още и да намери пари за път. С работа пари не можеше да спечели и той знаеше това.
Иван гледаше брат си, който съчетаваше в себе си красиво тяло, много по-слабо от неговото, но много хармонично. Иван се отличаваше със сила, но тялото му като че ли бе издялано с грубо каменоделско длето, докато Атанас бе рожба на майстор ваятел. Лицето на по-малкия брат бе изящно, съчетало в себе си някаква решителност, но в същото време деликатност и красота. От различен материал бяха двамата и докато Иван бе от прост камък, силен и надежден, но не красив, то Атанас бе създаден от мрамор, чист и благороден. Иван знаеше, че силата на брат му е само привидна и че в сблъсък с него ще го строши. Непрекъснато виждаше в по-малкия си брат чертите на майка си. Тази красота и този финес той бе взел от нея. Мразеше го за това, че изглежда толкова добре, за това, че приличаше на Зеница, а той не. Чупливата му руса коса и красивото лице, всяка мома в селото тайно мечтаеше да срещне Атанас. Така майките и бабите харесваха повече него, а момите – повече Атанас. От много време Иван се заглеждаше и си бе харесал една мома. Тя беше няколко години по-голяма от него и много му харесваше с това колко е сериозна. Той трябваше да си намери сериозна жена, която да се грижи за него. Нямаше време за задевки и подобни глупости. Някой ден тя щеше да стане чорбаджийка, затова трябваше да е сериозна и спестовна. Казваше се Желязка. Иван непрекъснато се въртеше около Желязка и всеки път щом погледите им се срещнеха, ѝ се усмихваше. Желязка обаче не беше момиче, което ще те допусне близо до себе си. Говореше се, че не си е намерила още мъж, защото никой не я е виждал да се усмихва и с това плашела ергените. Досега никой не я беше поискал, макар отдавна да бе за женене. Колкото повече я гледаше, толкова повече Иван разбираше, че това е жената за него. Знаеше, че ще разочарова много майки и бащи, но той си я бе избрал. Желязка може би бе единствената мома в селото, която не въздишаше по Атанас. Желязка и Атанас – те бяха несъвместими. Той – красив и нежен, с къдравата си руса коса, големи лешникови очи, нежното носле и брадичка, а тя – некрасива, груба и решителна. Иван все по-сериозно се замисляше за това да предложи на Желязка да се оженят. Трябваше обаче преди това да построи къща, за да имат къде да живеят.