Престарялата Фурия седна до двамата братя и ги гледаше. Двете момчета се съблякоха и се приготвиха да се борят върху твърдата отъпкана земя на хармана. Това те бяха правили стотици и хиляди пъти, но сега нещата стояха иначе. Вече нямаше кой да ги гледа отстрани. Всички Болярови бяха мъртви. За последно се бяха борили преди няколко седмици при Дяволската дупка, под наблюдението на Риз баба, но оттогава не го бяха правили. За пръв път откакто бяха сами щяха да се борят без наблюдение и то тук, на земята на Боляровия хан.
Първоначално се договориха да се борят по-леко. Иван от много време не се беше борил и искаше по-скоро да си припомни. Двамата се съблякоха голи до кръста. Без определен знак, те скочиха напред и се вкопчиха един в друг. Бяха се уговорили да се борят леко, но това не се получи. Винаги ставаше така, те се уговаряха да се борят леко, но това не беше възможно, защото малко по малко всеки влагаше все повече сила и съвсем скоро двамата вече се бореха с всичка сила. Така стана и сега. Съвсем скоро двамата вече се въргаляха по земята. Борбата бързо се изостри и никой не си спомняше първоначалната уговорка. Иван усещаше как Атанас се опитва да го надвие. Атанас също се бореше на живот и смърт. Брат му го беше предизвикал и той трябваше да му покаже, че вече не е дете. Знаеше, че брат му е уморен и усещаше, че сега е моментът да го атакува. Скоро и двамата осъзнаха, че това не е просто битка. Всеки искаше на всяка цена да победи. Те осъзнаваха, че от изхода на тази битка зависи бъдещето им. Двамата сумтяха, дишаха тежко и почти извикваха, когато с голямо усилие се опитваха да се изплъзнат или да притиснат другия и да приковат раменете му към земята.
Битката продължи дълго. Никой от двамата не искаше да признае, че е по-слаб и да се предаде. Иван беше по-силен. Той беше по-голям, вече беше мъж и съвсем скоро щеше да вземе Желязка за жена. Сега не можеше да се откаже. Атанас се чувстваше ограбен и окован и за всичко това беше виновен Иван. Той го спираше да не може да вземе част от богатството и да тръгне на пътешествие. Атанас искаше да докаже, че и той е пораснал. Разбира се, осъзнаваше и много пъти бе признавал силата на брат си, но сега за пръв път смяташе, че е по-добър, макар и възползващ се от моментната ситуация. В последните седмици той се бе упражнявал упорито, а Иван бе уморен и отделен от пехливанлъка. Сега беше моментът!
Ако не бяха дошли селяни, които да ги разтърват, битката би продължила до смърт. Те случайно бяха минали покрай Боляровия хан и в приятната вечер бяха чули шумовете от борбата между двамата братя, макар харманът да се намираше в задния двор на хана. Явно борбата е била много ожесточена, защото хората веднага бяха разбрали, че това не е просто борба, а свирепа битка. Сега няколко от тях държаха едното момче, а останалите другото, но дори и така им беше трудно да ги удържат. Силни бяха двамата братя Начо Аскера и Иван Бракмата, ако не ги бяха разделили, сигурно щяха да се пребият. Момчетата нищо не казваха, но се гледаха с омраза и всеки един от тези погледи бе достатъчно красноречив. Мина доста време преди да пуснат Иван и Атанас. Те искаха да се уверят, че като ги пуснат, двамата няма пак да се нахвърлят един върху друг. Когато братята се поуспокоиха, мъжете решиха да си тръгнат. Тогава по традиция двамата отидоха и се измиха на бунара. Тъй като водата беше надълбоко, ваденето ѝ изискваше голямо усилие. Иван спусна дървеното ведро в бунара, после хвана дръжката, която въртеше дървената трупа и около която се навиваше въжето с ведрото, и я завъртя с усилие. После той обливаше тялото на брат си и така се редуваха. Докато се къпеха, Атанас каза:
– Бате, хайде да си поделим богатството от пещерата! Искам да тръгна да обикалям света! Искам да ми дадеш четирите китаба, дето ти ги даде Риз баба! Ти и без това няма да ги четеш!
Иван спря да го полива и учудено каза:
– Но това богатство не е наше! Нали помниш, че с него трябва да продължим завета на Вълчан?! Забрави ли колко хора са събирали това имане не за да обикаляш света и да го харчиш, а за да купим с него земя?!
– Земя! Земя! Стига с тая земя!
– Това имане не ни принадлежи, с него ще купя земя!
– Това означава да го вземеш ти, защото аз земя не искам!
– Това не го решаваме ние!
Атанас разбра, че разговорът за подялбата на съкровището бе приключил. Той се миеше и пръхтеше силно, като разпръскваше пръски наоколо. Въпреки изхода на битката, той считаше себе си за победител. Беше устоял и бе показал на по-силния Иван, че няма да се предаде. Беше изчерпал всичките си сили и сега вече се чувстваше свободен да действа както намери за добре. И друго нещо го радваше, той знаеше, че отнякъде му бе излязъл прякор и вече всички го наричаха Аскера. Някои на майтап, а някои на истина, но пък прякорът на Иван беше Бракмата, който бе много по-лош от неговия. Атанас се радваше, че по-големият му брат има такъв лош прякор.