Иван също смяташе, че е показал на братчето си, че няма да се откаже и бе доволен. Макар и уморен, беше показал кой е по-силният, беше сигурен, че му трябваше още малко време, за да извие врата на Атанас. Следващият път щеше да го пречупи и да покаже кой ще командва. Но всъщност разговорът за Иван не бе завършил. От много време той мислеше за Желязка и за новата къща, която трябваше да построи, за да има къде да живеят. Цялото село бе като остров сред оризищата, земята в селото бе толкова малко, че водите на оризищата миеха стените на външните къщи. В Гроб махала имаше малко земя, но Иван не искаше да живее до гробищата. Та той беше чорбаджия на тази кааза! Така единственото място в цяло Караризово оставаше Боляровия хан със своя голям двор. Какво да прави? Много добре помнеше, че ханът бе оставен като наследство за Атанас. Може би брат му би се съгласил да му продаде част от двора? Това обаче означаваше да го моли. Сега Атанас искаше да замине и спешно се нуждаеше от пари. Ако му дадеше пари, така едновременно щеше да го махне и да има земя за построяване на собствена голяма, богаташка къща. Единственото, което го притесняваше, бе това, че той пръв трябваше да попита и това можеше да изглежда като молба. В този момент обаче той се сети за Желязка и му се прииска колкото се може по-скоро да я има.
– Ако си съгласен да ми продадеш половината от двора си, ще ти платя достатъчно, за да можеш да тръгнеш на пътешествие – каза той и в същото време подаде китабите, които брат му беше поискал. Той вече ги беше прочел и бе запомнил всичко записано в тях. Те вече не му бяха нужни.
Атанас беше учуден. Не можеше да повярва, че чува добре.
– Какво казваш? – попита той.
– Да, ще ти дам пари, ако ми продадеш половината от двора на хана! Искам да си построя отделна къща!
На Атанас никак не му се искаше да дели хана с брат си. Това беше единственото му наследство и не искаше да го губи или разделя. Но после се сети, че той така или иначе не искаше да остане тук. Освен това Иван щеше да си построи собствена къща. Ако тръгнеше сега, Иван щеше да се настани и да живее в хана и кой знае, може някой ден като се върне да няма къде да се прибере и брат му да е заграбил всичко. Така Атанас хем щеше да вземе пари, с които да пътува, хем щеше да накара Иван да живее в другата част на двора на хана. Каква е разликата къде щеше да се върне – в хана е голям двор или с малък, след като така или иначе нямаше да го обработва. Във всичко това обаче той "хвана" една уловка.
– Ако се съглася, ще построиш стена между двата двора и докато ме няма, ще се грижиш за хана!
Иван беше искрено учуден, че Атанас толкова бързо склони.
– Добре! – той веднага се съгласи.
– И още нещо – каза Атанас. – Когато и да се върна, искам да мога да се настаня и да заживея в хана! – Иван отново се канеше да се съгласи, когато Атанас продължи: – Искам да отидем до черквата и там пред голямата икона да се закълнеш, че няма да влизаш в Дяволската дупка без мен!
Иван мисли дълго време, но после се съгласи само с едно допълнение. Двамата се разбраха, че Иван ще може да влезе сам в пещерата само ако със сигурност се докаже, че Атанас е мъртъв. Двамата си стиснаха ръцете, точно така както стискат дланите си дюлгерите, когато искат да кажат, че вече са приели поръчката и че всичко ще бъде изпълнено точно, здраво и в срок. Въпреки това Атанас настоя и двамата отидоха в черквата. Нощта вече беше преполовила, но Иван повтори думите в черквата пред Бог. Той се закле в това, което се бяха разбрали с Атанас.
Следващите няколко дни бяха най-тежките за Атанас. Той изгаряше от нетърпение да тръгне, но Иван търсеше и събираше пари, за да изкупи половината двор. Двамата се бяха договорили за доста голяма сума. Иван не посмя да се пазари, защото знаеше, че на брат му му трябва малко, за да се откаже. Така в следващите дни той отиде до Станимака, а после се наложи да ходи и до Филибе. Там от лихваря Аргирияди взе голям заем с огромна лихва. Иван обаче знаеше каква е печалбата от чалтика и бе сигурен, че само с едно ходене до Виена ще върне лихвите барабар с главницата. Така че беше спокоен.
Вечерта той се прибра в Караризово, а на другия ден се разчу, че Начо Аскера е тръгнал на пътуване и от този момент за него започна да се говори постоянно. Хората се сещаха за него по всяко време. Това, че го нямаше, обгръщаше липсата му с мистика и загадъчност. Във въображението си хората рисуваха картини и Аскера присъстваше в тях. Така скоро около името му се създаде легенда. Сега всички много повече го харесаха. Точно както е много по-лесно да си влюбен в някого платонически, защото твоето въображение дорисува липсващите качества на човека и го прави съвършен. А като опознаеш един човек, ти познаваш битието му и така е много по-трудно дълго да си влюбен в него. Така и селяните все повече харесваха Начо. Всеки в известни граници му завиждаше и като че ли чувстваше вина, че момчето ги напусна, може би огорчено.