Далеч от селото в полите на планината Ибрахим си беше построил малка кирпичена къщичка. За това му помогнаха добри хора от селото. Тя беше само с една стаичка и приличаше повече на самотна, запокитена воденичка, отколкото на къща за живеене. Защото как може да живее човек изолиран от хората тук, далеч от селото. Човек не може да живее сам, но старецът явно можеше. Той бе пожелал точно тук да построят къщичката му. Беше построена без пари и всички знаеха, че до няколко години ще започне да се руши. Но и за какво ли трябваше да стои по-дълго? Когато старецът си отидеше, едва ли някой би дошъл да живее в нея. Никой нямаше да може да издържи сред вълците и суровата планина. Колко много го увещаваха да му я построят по-близо до селото, ей така, да има човек да види, да чуе песента на мюезина или камбаната на черквата. Но не, не и не! Чалнат нещо в главата бе този старец и не искаше и да чуе. Той беше решил да живее точно тук. Така през почти цялата зима беше изолиран от селото. Когато паднеше повече сняг, дори някой да искаше, не можеше да отиде до него. Сурови планини са Източните Родопи, през зимата вали много сняг, а през лятото горещо слънце напича камъните по баирите. Как оцеляваше старецът никой не знаеше. Никой не знаеше и откъде дойде. Той като че ли нямаше близки. Откъде беше дошъл? Какъв е бил като млад? Никой не знаеше. Из селото тръгнаха слухове, но всички те се оказаха неверни, за други хора се отнасяха и все такава неяснота имаше около стареца. Сам той никога не говореше за себе си. Когато го питаха, замълчаваше и навеждаше глава. Личеше си, че не иска да отговаря. Постепенно хората го оставиха на мира. Явно беше преживял нещо ужасно. Защо иначе беше сам и къде бяха децата и ханъмата му? За турците най-важното нещо бе на старини да имат дом, многобройна челяд и всичките им жени и деца да ги почитат и да се грижат за тях. Къде беше челядта на този човек никой не знаеше. С времето хората спряха да питат. Те решиха, че или съдбата му е била толкова бурна, че той не иска да си я спомня, или е бил разбойник някакъв. Или пък всичко е било толкова обикновено, че няма смисъл дори да се разказва за него. Така хората оставиха Ибрахим в самотата му.
Ибрахим ага така си заживя в къщата извън селото като някой същи аскет, но не беше дервиш, защото никой не го чу да каже мъдра дума или наставление към някого. Никой не го чу и глупост да каже, седеше си, мълчеше и чакаше, но не чакаше нещо конкретно, а явно чакаше единствено смъртта. Беше ясно, че старецът е дошъл тук да дочака края си. Не искаше да се бори, да се запознава с някого и да се сприятелява, явно осъзнаваше, че го чака край и не искаше да се обвързва с хора от тази земя.
Имаше някои странности Ибрахим ага и скоро селяните ги забелязаха. Странеше той от християните и говореше само на турски. Сам беше Ибрахим ага, нямаше кой да се грижи за него. Хората започнаха да говорят, че ако реши някой да се отбие, старецът не го пускал в къщата си, а направо отвън ще му предложи на дънер или на някой пън да поседнат. Така и ще си говорят, седейки отвън. Може да криеше нещо, но пък може и просто вътре да беше мръсно и да се срамуваше. И макар всеки път след петъчната молитва Ибрахим да стоеше пред вратите на джамията и да просеше, никой не го беше виждал да влиза в джамията и да се моли на Бог. Един ден грозен слух се разнесе из селото: "Еничар е! Безбожник!" Мюсюлманите настръхнаха, те мразеха и се страхуваха от еничарите. Гяурската войска нападаше и се биеше срещу правоверните с такава злост, с каквато други правоверни не биха посмели. И нямаше турчин, който да обича еничарите. Те ги презираха за това, че са продали душите и рода си, за да бъдат войници. Но турците не харесваха и това, че никой от тях не познаваше еничар и нямаше познат или роднина сред тях. Така те не можеха да разчитат на милост или отстъпки. Освен това еничарите уж бяха мюсюлмани, но на друг Бог се молеха и не спазваха петъчната молитва и суната, като твърдяха, че тези правила им пречат да бъдат добри войници. Какви мюсюлмани са тогава? Те бяха някаква секта, хората се страхуваха и не ги разбираха.