Беше сигурен, че ако някога Абдаллах ефенди бе попитал младите аджамиоглани какви трябва да бъдат, за да станат истински еничари – водачи, последователи или извън обществото, всички единодушно биха решили, че трябва да си водач, за да станеш еничар. Обикновените воини може да са последователи, за да изпълняват и да се подчиняват, но за да бъдеш еничар, трябваше да си водач. Това беше разликата между днешните воини, както западни, така и турски, и еничарите. Всички, включително и Ибрахим, тогава биха изкрещели, че трябва да са лидери, ако искат да станат истински еничари.
Днес обаче той виждаше колко много щяха да сбъркат тогава. Днес той бе разбрал, че единственият шанс да станеш еничар и да бъдеш Махди е ако си човек извън обществото. Ако не си надраснал обществото и си групов човек, ти не можеш да владееш себе си и живота си. И лидерът и водачът са подвластни на обществото, на морала и на груповите заблуди и легенди. Водачите участват в една игра с последователите и не могат да я прекъснат. Колкото и да се изживяват като велики, те са жалки, защото са зависими от последователите, от тези, които презират, но въпреки това предвождат. Водач и последовател са двете страни на една монета. Водачът не е по-свободен и не е повече себе си, отколкото последователя, този, когото води. Водачът задължително е бил последовател и пак ще стане такъв, когато силата му намалее. Той изпълнява тази роля, защото тя е нужна на последователите, но и на него. Така че всеки водач е двойно обсебен от играта. Само човек надраснал всичко това може да се почувства свободен и да бъде еничар и Махди. Затова груповите, социалните хора не могат да разберат еничарите и защо те действат по този или онзи начин. Чак сега Ибрахим разбра защо Христос бе казал, че царството небесно е за нисшите духом, за отритнатите и прогонените от обществото. Самият Христос беше такъв. Той не беше водач, бе станал водач за последователите, но всъщност Христос беше човек извън обществото. Ибрахим разбираше това много добре, защото беше като Христос. В този момент се почувства равен с него. Вече не гледаше на Спасителя, както гледаха на него последователите. Не го подценяваше, защото не гледаше на него като лидер и не се сравняваше с него. В този момент той позна Христос, защото погледна на него като на отритнат. Ибрахим и Христос бяха братя, те бяха равни, бяха еднакви. Това усещане го потресе. Той наистина беше Втори Христос! Той беше Махди!!! Това беше неговият Път! Беше стигнал толкова далеч, но как да предаде истината, до която бе достигнал? Как да предаде всичко това? Трябваше да има ученици и да им разкаже всичко това, за да могат те да го предадат на други хора. Той бе призван да потвърди Пътя на низвергнатите и отритнатите от обществото, но не социално отритнатите, не неудачниците, а хората надраснали обществото и надскочили човека. Ето защо Христос беше казал, че е Син божи! Нима това бе неговият Път?! Ибрахим беше учуден и възхитен. Неговият Път, учението му не биваше да се преподава като социално. То не биваше да се превръща в религия или догматично учение. Това беше един Път за хората, които са сами и живеят само заради себе си. Какво учение можеше да бъде това! То не трябваше да се преподава, нито да се изучава. Него можеха да го разберат само хора, готови да бъдат сами и да се отдадат на себепознание. Всъщност това учение не трябваше, а и не можеше да се преподава. Ибрахим се успокои. Всичко бе толкова ясно. Това, до което беше достигнал, бе само за него и нямаше смисъл да мисли за каквото и да е преподаване. Отново се сети за Еговия и Азовия учител. Той беше истински Азов Учител и сега разбра това. Едва в последните години Ибрахим започна да разбира всичко, което му се бе случило през дългия му живот. Престоят му в Дяволската дупка много му помогна за това. Сега гледаше на всичко по нов, различен начин. Струваше му се, че главата му е прекалено малка и не може да побере голямата истина, до която бе достигнал. За миг придоби кристална яснота над живота си. Той беше Махди!!!