Ибрахим разпери ръце като че искаше да прегърне, да обгърне целия свят. Не, по-скоро ръцете му приличаха на разперените криле на сокол. Ибрахим като че ли летеше. Не тялото и не мисълта, а душата му летеше и се бе устремила към Бог.
Но какво да прави като всяка вечер оставяше насаме със спомените си. Тогава най-силно усещаше колко е сам. Когато беше Риз баба, всичко бе толкова ясно, но сега нямаше право да бъде дервиш. Можеше, но не трябваше, защото вече бе прекрачил в света на мъртвите. Трябваше да си отиде, но Аллах още не го прибираше. Вечер се чувстваше самотен и оставаше сам в своя свят, със себе си и своите видения. Преди всеки залез на слънцето сърцето му се свиваше и той съжаляваше, че му се налага да преживее отново това. Вечерите и нощите му бяха населени с видения и призраци, сенките излизаха от ъглите и се взираха в лицето му. Той говореше с тях... и със себе си. А нощите бяха толкова дълги. Но най-лошо беше, когато дойдеше тя. Облечена в дълъг ефирен плат, тя престъпяше като че се носеше над земята и летеше. Той я познаваше много добре. През цялото време тя беше с него. Всеки път имаше различно лице или го сменяше като маска. Той говореше с нея. Гърдите му се разкъсваха от непоносима болка, гласът му като вой излизаше из отворената врата и смущаваше покоя и тишината на нощта. Той виеше като вълк и дори по-страшно от дивия звяр, а птиците и зверовете се плашеха. Хората също биха се уплашили, ако чуеха този вопъл.
Държеше вратата отворена, защото му се струваше, че стаичката го задушава. Мислите и демоните щяха да го смачкат, ако не я оставяше отворена. Би се задушил, би се смачкал. Оставяше вратата отворена, за да може, ако умре, душата му веднага да напусне този свят и да отиде при Създателя, не искаше да остане тук нито миг повече. Този свят за него се бе превърнал в ад. Докато повечето хора от тук отиваха в рая или в ада, този свят за него вече беше ад. Където и да отидеше, щеше да бъде по-добре, само да не слуша шепота на убитите от него. Някога смяташе себе си за смел. Когато убиваше, смяташе себе си за силен. Колко смешен, глупав и жалък е бил тогава. Сега трябваше да докаже смелостта и силата си. Сега беше истинската битка и болка. Лесно беше, когато убиваше, когато, без да се замисля, вършеше това или онова. Сега беше трудно. Много хора не осъзнават колко дълго продължават нещата и те остават в тях. Те мислят, че като махнеш с ръка, ще забравиш всичко, но това, което вършиш, оставя следа в теб и те променя. Това е истината. И никога не ще можеш да се върнеш към онази първична невинност на детето.
Тогава се появяваше тя. Тя беше точно това. На лицето си носеше маската на Божура, Ирис, Чичек, Бурчин, Зеница и всеки път говорът ѝ наподобяваше шепот. Той я виждаше, но не се заблуждаваше, тя бе съставена само от жените, които бе обичал. Тя бе част от него. Когато не се появеше и демоните го притискаха, той я зовеше. Гласът му се извиваше до облаците и небето плачеше, а той зовеше духовете изпод земята. Всички плачеха за силния мъж и за това, в което го бе превърнала самотата, тъгата и старостта. Всички плачеха. Ибрахим беше сигурен, че дори Аллах плаче за него. Не за него, а за битката, която той водеше. Силата, която се излъчваше от този сблъсък, не можеше да остави равнодушен никого. Ибрахим осъзнаваше, че това са последните му дела на този свят и искаше да ги направи така, както бе живял. Искаше да бъде безупречен до самия си край. Цял живот беше воин, дори сега ненужен и отхвърлен той щеше да бъде воин. Не заради някого другиго, а заради себе си.
"Ирис! Ирис! – един глас ме призова в съня ми. Този сън бях сънувал стотици пъти. – Ирис!" – мълвеше гласът.
"Ирис! Ирис! – един глас зове я в мрака. – През нощта ще оставя вратата отворена, ако се върнеш, да можеш да влезеш при мен и да се чувстваш очаквана!"
Той разбираше, любовта не беше просто някакво чувство, тя не е и разум, любовта е повик на кръвта.
Докато проклинаше съдбата си и зовеше всички духове от преизподнята, докато гледаше към мрачното небе с надвесени черни облаци, то се разкъса. Сноп ярка светлина се спусна от небето и нейде докосна земята. Той се огледа учуден, това място бе точно до него. Ибрахим гледаше нагоре и изпита истински религиозен екстаз. Спомни си онова време, когато бе изпитал нещо подобно около стените на Йерусалим. Сега обаче му се струваше, че Бог наднича иззад облаците. Той гледаше нагоре и очакваше да види нещо, което досега не беше виждал и това се случи. Като скъсано парче плат, нещо излезе от цепнатината в облаците. Това пърхащо парче плат се оказа гълъб. Истински бял гълъб се спускаше от висините. Животното кацна точно до него. Той беше сигурен, че това не е гълъб, а мелек (ангел).