– Гълъбице моя – заговори старият еничар, – гълъбице, защо идваш при мен чак сега? Аллах ли те изпрати при мен?
В този момент се сети за това, че кесиджиите винаги отглеждаха гълъби, с които да си пренасят съобщенията. Дали това, което сега стоеше пред него, не беше кесиджийски гълъб? Дали Яне баш кесиджията от онзи свят, от небето, не му пращаше знак? Или това бе духът на всички избити от него гълъби. Спомни си колко време със соколите си избиваше гълъби, а сега този ангел бе дошъл при него. Беше сигурен, че това е божи пратеник. Спомни си как в Библията пишеше, че Дух Господен се е спускал над земята под формата на бял гълъб. Точно така Бог беше изпратил Светия Дух и волята си в момента, в който Йоан Кръстител кръщавал с вода Сина Божи във водите на река Йордан. Това не беше гълъб, а Дух Божи. Ибрахим му говореше, разказваше му за живота си, за скърбите, победите и загубите си. Животното, без въобще да се плаши, се разхождаше пред него ту наляво, ту надясно и се кипреше, като че ли го слушаше. Той му говореше, а Бог все още държеше разтворено небето точно над него.
– Гълъбче мое! – говореше Ибрахим. – Кога Аллах ще се смили над мен и ще ме приеме? Как ти изглеждам? На колко години смяташ, че съм? Чувствам се толкова стар и уморен! Живях твърде много! Живях твърде много за един еничар! Повече, отколкото едно човешко същество може да понесе! Понесох повече страдание, умора и болка дори от Иса! Днес се чувствам стар и уморен! Трябваше да съм мъртъв преди много време... ако Аллах беше милостив към мен.
Винаги върших нещата като молитва и не се оплаках нито веднъж, когато нещата при мен ставаха по най-трудния начин, нито веднъж не се обърнах и не проклех съдбата си и Бог. Разбрах, че не трябва да се бориш срещу човека, а срещу грешките му. Така ще се бориш със злото у него и ще насърчиш доброто. За да победиш злото, първо трябва да намалиш злото в себе си, само така ще можеш да се изправиш и да се бориш със злото и в другите хора.
Така живях и сега очаквам участта си. Имам много грехове, но не към враговете си съм най-задължен. Вярно, че положих много от тях мъртви, но така трябваше да постъпя, нямах друг избор. Не съм длъжник и на приятелите си. Бях честен към тях и никога не ги предадох. Голямата ми вина е към хората и жените, които ме обичаха. Към тях съм длъжник. Винаги ги пренебрегвах и продължавах по Пътя си, изоставяйки ги. Затова ме посещават сенките им и ти. Знам, че затова си при мен.
В този момент, докато Ибрахим говореше така, до него се чу силен удар. Той погледна натам, откъдето се бе чул звукът. В кръга осветяван от Бог той видя пихтиеста маса от пера и смазано месо. Скочи на крака и отиде да види това, което бе останало от падналото нещо. Всичко около него беше толкова нереално и мистериозно, че отначало на Ибрахим му се стори, че това е Ангел Господен, някакъв малък ангел. Приближи се и видя, че беше птица. Нямаше грешка, от небето преди малко беше паднал сокол. Птицата, символ на свободата и волното небе, този воин на птиците сега лежеше пребит на земята. Бог първо бе изпратил Светия Дух чрез гълъб, а сега пред очите му бе изхвърлил от небето любимото му животно. Наведе се и взе пихтията от пречупени кости, които бяха пробили телцето му, счупените крилца, неестествено извити, кръвта и перата. Взе всичко това и то се събра в едната му шепа. Толкова лек бе соколът, като някакво въздушно същество. Държеше го и погледна гълъба, знаеше, че бялата птица се страхува от сокола, но сега не беше така, гълъбът все така се надуваше и обикаляше като че ли осъзнаваше, че соколът е мъртъв или мислеше, че Ибрахим ще го спаси. Соколът, макар и премазан, все още не беше мъртъв. Конвулсии разтърсваха телцето му, а върху дланта си чувстваше как сърчицето му все още биеше. Птицата се бе пребила, нещо я беше накарало да се спусне толкова ниско към земята. Гледаше главичката ѝ, която страшно висеше извита настрани, красивите, големи, умни, кръгли очи, жълтите перца и изящната човка. Хвана главичката и с рязко движение изви вратлето на птицата. Помогна на сокола да умре по-бързо, с това направи своя избор.
Атанас Хаджипетков ходеше пеша по пътя, който свързваше Станимака с Цариградския път. В цялото Караризово нямаше други ездитни животни освен биволи. Черните животни бяха бавни и бе немислимо с тях да се достигне до Истанбул, затова Начо предпочете да върви пеш. Така можеше, ако се наложеше, да се затича и да се скрие по-бързо. Беше взел със себе си цялото си въоръжение и една бохча, в която грижливо бе скътал парите от продажбата на част от двора на Боляровия хан. В пазвата си носеше китабите. Нищо повече не беше взел със себе си. Парите беше сложил в една протрита кожена кесия. Беше изчислил, че щяха да са му достатъчни да стигне до Стамбул и дори да си купи кон. Сега вървеше е бързата крачка на младеж, воден от дързост и любопитство, към това, което го очакваше. Още бе тъмно и той знаеше, че ако върви бързо, до обед ще стигне до Папазлий. Беше решил, когато стигне до Цариградския път, да си купи кон. За парите, които бе отделил, нямаше да купи кой знае какъв кон, но все пак искаше да е кон. Как ли щеше да изглежда с цялото това въоръжение яхнал магаре? Колкото повече вървеше, толкова повече въоръжението му натежаваше. Джеридът се накланяше напред и му беше все по-трудно да държи острието нагоре.