Ръцете му отмаляха, а в същото време при всяка крачка тежкият ятаган го удряше в хълбока и скоро кожата му се обели. Болката стана нетърпима. Той обаче продължи да върви. Докато не стигнеше Папазлий, нищо не можеше да направи. В селото пристигна чак привечер. Беше вървял много по-бавно, отколкото бе очаквал. Не искаше да дава пари за хан. В селото влезе в една кръчма, хапна купа леща с корав комат хляб и продължи напред. Целият ден бе ходил под безмилостните лъчи на слънцето и сега реши, че е по-добре да продължи вечерта, когато щеше да е по-прохладно. След като се напи добре с вода, продължи към Хаджи Елиз махала. Когато вече по тъмно излизаше от Папазлий, видя един дядо, които седеше пред портата на къщата си и му заговори:
– Ей, момче, откъде идеш?
– От Станимъка съм, дядо – отговори Атанас.
– А що не останеш да преспиш в хана? По тъмно е опасно!
– Нямам пари, дядо.
– А тия оръжия откъде ги имаш? Я какъв хубав ятаган!
Старецът явно беше забелязал оръжията, с които се бе окичило момчето. За всеки случай и за да не предизвиква любопитството и алчността на хората, които можеше да срещне по пътя, Атанас беше скрил двете ками в бохчата. Така че сега не се притесняваше от това, че старецът го бе огледал.
– Мои са си – отговори момчето и продължи.
Пътят му го водеше напред и скоро забрави за срещата със стареца. Постоянно се разкъсваше от това, че трябваше да пести пари и това, че ходенето му с всяка следваща крачка ставаше все по-мъчително. Скоро дотолкова се стъмни, че нищо не виждаше. Напредваше бавно, но и за никъде не бързаше. Беше решил да не пали факла или свещ, а да върви в тъмното. Така щеше да бъде прикрит и да вижда всички, които вървят по пътя, а те него не. Вървеше бавно и си мислеше. Вечерта вече бе напреднала. Изведнъж някъде далеч зад себе си чу силен шум и топуркане на копита. Атанас се почуди какво да прави, да се скрие встрани от пътя или да остане. Конниците много бързаха. Понеже нямаше нищо, с което да свети и да се обозначи, реши да свърне от пътя. Прикри се в оврага. Скоро конниците профучаха покрай мястото, където се бе прикрил. Те продължиха напред по пътя, а той излезе иззад храста и ги последва. Доколкото видя, те бяха облечени с дълги тъмни чаршафи, които се развяваха от бързия галоп. На главите си имаха тъмни чалми. По всичко си личеше, че не са аскер, а по-скоро приличаха на някакви хайти или бандити делибашии. Космите на гърба на Атанас настръхнаха, не една история бе чувал за зверствата на разбойниците, които скитаха по пътищата. Явно бързаха по някаква своя си работа. Къде ли щяха да нападнат и кого ли щяха да почернят? Той вървеше след тях, това бе най-сигурното място в момента по целия път. Отначало момчето беше много внимателно и мисълта за това колко близо са разбойниците го накара да бъде нащрек, но скоро се отнесе в мисли и притъпи бдителността си. Учуди се искрено, когато скоро отново дочу шума на препускащите коне пред себе си, но този път тичащи срещу него. Сега вече не се поколеба нито за миг и бързо скочи встрани, като се прикри в мрака. Конниците отново профучаха покрай него. В ръцете си този път те държаха факли и той успя много по-добре да ги огледа. Нямаше съмнение, това бяха пътни бандити. Като подминаха, той пак излезе на пътя. Нещо ставаше! Бандитите търсеха някого или нещо и то беше някъде тук. Атанас отново тръгна по пътя. Беше мъчително да носи джерида, а ятаганът все по-тежко го удряше в таза. Той вървеше, а една мисъл бавно се прокрадваше в главата му. Ами ако бандитите търсеха него? Въпреки това той отхвърли тази мисъл и продължи да се влачи по пътя. Когато обаче за пореден път дочу копитата на конниците, без повече да се оглежда и да се колебае, той зави надясно и побягна през полето. Пред очите му бе тъмно като в рог. Тичаше без да се оглежда, беше присвил колена, за да не се препъне. Полето обаче бе гладко, не знаеше в какво гази, но се опитваше да не се забавя. Чак когато се отдалечи достатъчно, се обърна и ги видя. Всички те бяха огромни и страховити мъже. Яздеха големи, силни коне, които приличаха на хищни митични животни. Единият от тях бе по-дребен, може би момче като него. Атанас ги огледа внимателно, защото те се въртяха на място. В ръцете си всеки държеше факла, която го осветяваше. Кръвта на младежа се смрази като наблюдаваше делибашиите. Един от тях скочи от коня и застана на крака. В ръката си държеше факла и явно оглеждаше следите.