– Оттук е тръгнал през полето – извика той и насочи пръста си в посока към Атанас. На момчето му се стори, че бандитите са прекалено близо до него. В следващия момент главатарят впи погледа си в мрака. Той гледаше право към него, сякаш го виждаше. Атанас овладя първоначалния си импулс да се обърне и да побегне и остана на място. Страхът го беше обзел. Знаеше, че ако бандитите тръгнат да го преследват, на мига ще го хванат. За негова радост те останаха на пътя и не се решиха да навлязат в къра. Другото страшно нещо беше, ако решат да останат до развиделяване, тогава щяха да го видят. Атанас стоеше, смешен и жалък, въоръжен до зъби, но без никакъв шанс да се противопостави на "изпечените" главорези.
– Ще го накълцам на парчета! – извика главатарят, така както се взираше в мрака. Нямаше никакво колебание в намеренията на мъжете. – Къде отнесе хубавите оръжия, малък мерзавецо? – продължаваше да вика главатарят.
Сега чак разбра, че мъжете сигурно имаха връзка със стареца, който го беше разпитвал. Не трябваше повече да остава тук. Когато беше излязъл от пътя, се бе отклонил вдясно, където в далечината се тъмнееха дебрите на Родопа планина. Като че ли инстинктивно бе търсил подслон в нейните недра. Сега беше благодарен, че бе поел в тази посока, обърна се и побягна. Джеридът му пречеше да бяга, затова скоро го провлачи зад себе си. Държеше го за острието и влачеше дръжката на копието. Тичаше "през глава", отначало се спусна през някакъв дол. Клоните на ниски дръвчета или храсти го шибаха в лицето. Не след дълго разбра, че това не е дол, а корито на река. Нагази във водите ѝ. Доколкото си спомняше, това можеше да бъде само река Мечка, която тук наблизо трябваше да се влива в Марица, а по-нагоре минаваше през Козбунар. Когато нагази в реката, не излезе веднага от другата страна, а продължи да върви нагоре. Тук тя ставаше по-плитка и нямаше опасност, ако преследвачите имаха куче и го преследваха с него. На едно място излезе от коритото на реката и продължи да бяга. Отначало дрехите му бяха мокри и му тежаха, а страданието му ставаше все по-голямо. В този момент обаче се сещаше за бандитите и това му вливаше нови сили. Опитваше се да не спира. Не си беше представял така пътешествието си. Тези мъже искаха да го убият заради оръжията му. Как ли щяха да го преследват, ако знаеха за златото или камите? Тичаше, но вече не на посоки. Беше сигурен, че пътят му го отвежда все по-далеч от Цариградския път и от преследвачите. Знаеше, че те няма да посмеят да го преследват по светло, но все пак продължаваше да тича. Скоро започна да се развиделява. Вече съвсем ясно виждаше могъщите недра на планината. Беше се отдалечил толкова много от пътя, дали пътешествието му не свърши преди да е започнало? Колко ли беше избягал, за да се приближи толкова много до спасителните хълмове? Изкачи един, а после още един. Вече почти се бе развиделило, когато изкачи поредния хълм. Движеше се по някакъв път, не много широк, който водеше към планината. Тогава видя самотна схлупена кирпичена къщичка. Болката, жаждата и гладът бяха станали нетърпими. Искаше почивка, имаше нужда някъде да се прикрие. Трябваше бързо да се подслони. Скоро стопаните сигурно щяха да се събудят за сутрешна молитва, ако въобще имаше стопани в това затънтено място. Къщата имаше вид на запусната и изоставена. Тя явно бе построена набързо и се състоеше само от една стая. Не можеше в нея да живее семейство. Атанас се приближи до дървената врата. Тя беше леко открехната, това бе странно. Потропа силно на нея и зачака. Не знаеше кое е по-добре, къщата да е празна или в нея да има хора, които да му помогнат. Скоро отвътре се чу шум.
– Кой е? – гласът беше немощен и го питаше на турски.
– Пътник – отговори момчето.
– Какво търси пътник по това време? – попита гласът.
По начина, по който питаше гласът, на Атанас му стана ясно, че старецът отвътре няма намерение да го пусне.
– Ранен съм! Пуснете ме! – тъжно каза младежът.
Гласът отвътре се забави дълго, най-накрая попита: