– Кой си и откъде си?
– От Станимъка съм – каза Атанас. – Разбойници ме преследват!
– Разбойници? – гласът бе несигурен. – Защо ги водиш при мен? Продължи си по пътя! – категорично отсече гласът и отвътре отново се чу изшумоляване. Явно за човека разговорът бе приключил. Атанас разбра, че нищо не може да направи. Той реши да надзърне през малкото джамче.
– Старче, ей, старче! – извика той. – Ще си продължа по пътя, но искам да те питам нещо! Кое е това село и как да стигна по най-бързия начин до планината?
Отвътре пак се дочу шум. Атанас надзърна и видя на бялата варосана стената точно срещу него да виси ятаган. Бързо се отдръпна от прозорчето. Явно човекът или хората вътре не бяха съвсем безобидни и бяха въоръжени. Той си даде сметка каква чудесна мишена представлява така застанал на прозореца, осветен от заранта, която се пукваше някъде зад гърба му. Явно наистина трябваше да продължи. Освен това, ако мъжете го преследваха, щяха да го направят точно в този момент, когато денят още не е настъпил, но нощта е отстъпила място на заранта. Той беше бързал, беше прикривал следите си, а сега беше спрял точно когато вече виждаше планината и първите ѝ склонове. Сега трябваше да бърза. Старецът отвътре обаче отговори на въпросите му, въпреки че те вече не го интересуваха.
– Селото се казва Ново село – гласът отвътре говореше на доста чист български.
– Ново село?! Българско ли е?
Това можеше да го спаси. Беше сигурен, че преследвачите му са турци и едва ли щяха да посмеят да влязат и открито да го преследват в българско село и то по това време.
– Смесено е селото, наполовина турско, наполовина българско – отговори старецът.
Това беше лошо. Явно трябваше да продължи към планината. Тъкмо се канеше да продължи, когато гласът отвътре попита:
– Как е името ти, синко?
– Атанас – отговори момчето.
– Атанас чий?
– Викат ми Начо Аскера.
– Аскера? Това ли е името ти?
– Не, по фамилия съм Хаджипетков.
Отвътре се чу все по-отчетлив шум. Когато дървената врата се отвори съвсем, момчето за малко не изпусна джерида, защото пред него, осветен от първите лъчи на показващото се иззад хълма слънце, стоеше Риз баба. Гологлав и като че ли още по-дребен, той веднага го позна.
– Риз баба! – възкликна момчето.
– Влизай! – просто каза старецът. – Аллах те праща при мен!
Двамата седнаха и заговориха. Старецът се погрижи за момчето, на огнището той изсуши дрехите му. Не знаеше как Риз баба щеше да го защити, ако бандитите бяха тръгнали по следите му, но тук, в кирпичената къща, се чувстваше много по-спокоен.
Когато Ибрахим взе джерида от ръцете на Атанас, се сети за най-чудното преживяване в живота си. Спомни си, че бе получил джерида в същия онзи ден, когато, придружаван от далила Осман, бе отишъл при емир абу ар-Разан и се бяха къпали в хамама му в сърцето на пустинята. Това си беше останало едно от най-странните му приключения и Ибрахим често се връщаше в спомените си към него. С времето бе започнал да разбира защо се беше случило всичко това. Емирът и неговите предци бяха построили или пригодили хамама не от самодоволство или показност, а за да направят нещо изключително с живота си. Ибрахим вече знаеше, че повечето хора през живота си имат пари да живеят, но не и да сбъднат мечтите си. Важно е, когато можеш да сбъднеш мечтите си и когато имаш много злато и съкровища, да знаеш какво да направиш и какви са истинските ти мечти. Тогава се разбира дали просто си в плен на тялото си, или имаш силата да мечтаеш. Това бяха правили абу ар-Разан и предците му. Ибрахим бе разбрал всичко това едва по-късно, когато се връщаше в спомените си.
Не след дълго той се отърси от мислите си и се върна към действителността.
– Селото е много далеч от Цариградския път – каза Риз баба. – Бабаитите няма как да стигнат до тук. Спри и си почини за по-дълго!
Атанас имаше доверие на стареца, затова се успокои.
– Кои може да са били тези бандити? – попита като че ли себе си Атанас.
– Така като ми ги описа сигурно са били хората на Емин ага Хасковлията.
– Емин ага – повтори Атанас.
– Откакто дойдоха тук, нападат де що видят и със султана се опитват да мерят снага, толкова голямо е самочувствието им!
– Арнаути ли са, или турци? – попита пак момчето.
– Никой не знае – с гняв в гласа каза старият еничар. Личеше си, че го е яд, но не толкова на бандитите и на Емин ага, а на себе си и собствената си немощ. Атанас гледаше пламъка в очите на стареца и си представяше как, ако той имаше сили, сигурно би станал и лично би повел битка срещу капсъзите.
– Кръстихте ли селото Караризово? – попита мъдрецът.