– Да, учителю.
– Накъде си тръгнал, какво търсиш тук по това време и защо хората на Емин ага те преследват?
– За това – каза момчето и посочи зу-л-фикр, висящ на колана му. В следващия момент се сети, че бе видял на стената също да виси ятаган. Погледна към нея, там наистина висеше ятаган. Вгледа се по-внимателно и се усмихна. На стената това, което висеше, не беше втори зулфикр, а рисунка. Да, старият мъж много сполучливо бе нарисувал на стената си почти точно копие на ятагана, който висеше на силяха на Атанас.
– Защо е това, Риз баба? – попита момчето, като посочи с глава към рисунката на стената.
Старецът като че ли бе очаквал въпроса.
– Много любопитни хора има, така ги плаша!
После двамата говориха надълго и нашироко. Към обяд Атанас усети колко е гладен. Риз баба също беше гладен, но в торбата му имаше само две-три шепи ориз.
– Караризовски е – каза старецът с нотка на гордост в гласа. – Най-вкусен е той! Вземам само от него и винаги мога да го различа. Макар да го продавате тайно, винаги мога да разбера от него ли вземам, или друг!
Атанас беше много гладен и нямаше да се наяде с толкова малко ориз. По всичко си личеше, че старецът живее в голяма мизерия. Каква ирония? Човекът, който на мига можеше да стане най-богатият човек в Румелия, в Империята, а може би и в света, живееше като последен просяк. В този момент това подразни момчето. Скоро откри, че ядът му е насочен не толкова към стареца, колкото към брат му, с когото не успяха да се разберат и да си поделят съкровището от пещерата.
– Риз баба, искате ли да отидем до селото, да купим ориз и да си го сготвим? И едно пиленце може да си купим – скоро додаде момчето, за да изкуши стареца. По всичко си личеше, че мъдрецът бе стоял гладен дълго време, защото скоро кимна с глава в знак на съгласие. Двамата излязоха навън, където вече бе слънчев обед. Атанас се чувстваше много изморен, но слънцето като че ли вля живителни сили в тялото му. Той седна на едно голямо дърво, което служеше за дръвник, и се напече на слънчице. Потиснатото му настроение от нощта бе изчезнало, чак сега се почувства истински спокоен. За пръв път се бе почувствал като животно, което група ловци преследва, за да убие. Безсилието и страхът от това да не го хванат го бяха изморили толкова много. Сега копнееше за почивка. Двамата отидоха до чаршията на селото. Голямо беше Ново село и чаршията му бе богата. Атанас купи ориз и едно пиле. После помоли стопанина да го заколи, оскубе и изчисти. Хората го зяпаха с неприкрит интерес. Толкова време бяха чакали да научат нещо повече за стария Ибрахим и ето сега нещо се случваше. Те се пулеха насреща му и след като двамата отминеха, всички цъкаха с език. Приликата бе поразителна. Значи старият просяк все пак имаше роднини. По всичко си личеше, че той бе негов внук или може би син. Атанас усещаше всичко това и му ставаше смешно. Тези хора не подозираха колко много грешат, но старият турчин като че ли нямаше нищо против това. Всъщност Атанас не осъзнаваше колко прави са хората и колко далеч е той самият от истината. За да не привличат вниманието върху себе си, Риз баба го беше накарал да остави всичките си оръжия в къщата. Те ги бяха скрили в една дупка в пода. Когато Атанас му беше подал ятагана, забеляза как светнаха очите на Риз баба, но това не беше алчност, защото той дори не погледна безспорно най-скъпото оръжие от всичките – богато украсената кама.
– Хубаво оръжие! – беше казало момчето.
– Скъпа вещ – беше се съгласил старецът.
– Откъде я имате? – попита момчето. – Риз баба, защо тези оръжия държахте отделно от съкровището?
– Държах отделно тези оръжия, защото са лично мои!
Момчето се беше учудило. Свят човек с толкова много оръжия?! Тогава старецът беше продължил:
– Тази кама – беше казал Ризи баба, – ми е подарък от самия султан, но преди това е принадлежала на персийските шахове.
Риз баба не забелязано на устните на момчето се бе появила ехидна усмивка.
На връщане двамата минаха по пътя от Ново село към къщата на Риз баба. В този момент пред тях изневиделица се появиха същите онези капсъзи от снощи. Атанас остана прикован на едно място. Този път конниците бяха много повече. Отпред яздеше същият онзи мъж. Той имаше красиво, но в същото време свирепо лице. Силата и жестокостта бяха смесени в решителните черти и издаваха един несломим характер, роден да властва, но и да рискува. Това бяха чертите на лице, готово да жертва себе си, да общува със смъртта и без страх да се впуска в рисковани начинания. То всяваше страх и със сигурност караше всеки, към когото се обърнеше, да застине и да признае превъзходството на този, когото наричаха Емин ага. До агата яздеше момче на не повече от 5-6 години. То беше опънато като струна. Когато конниците стигнаха до двамата пътници, ги обкръжиха, като яздеха в кръг, а на място останаха само Емин ага и момчето. Атанас си даде сметка, че дори да имаха оръжия, едва ли щяха да могат сами да се справят с въоръжените до зъби капсъзи, които яздеха в кръг все по-бързо и по-бързо, а конете им танцуваха от нетърпение да продължат по пътя.