Вечерта остана да преспи в един хан в местността Бакаджиците. След това пътят за Едирне и Стамбул продължаваше по река Тунджа към Мустафа паша. Атанас хапна добре, после се приготви да поспи, но преди това реши да отиде по нужда. Тръгна да си намери място за това и в този момент го видя. Малката му трепереща фигурка се бе свила до стената на хана. Отначало Атанас помисли, че някой го дебне. Може би някой от капсъзите или съгледвач на Емин ага? Атанас бързо се обърна, извади персийската кама и се приближи до треперещото дете. Хвана го за косата и го извлече на светло. Там го разгледа. Момчето беше около четири-пет годишно, одърпано, гладно и мръсно, с прокъсани дрехи. Личеше си, че е гладувало, защото ребрата и раменете му стърчаха през кожата и заплашваха да я прободат и да се покажат през нея. Първоначалното притеснение на Атанас премина. Момчето беше толкова мръсно, че му бе трудно да определи колко е тъмна кожата му и дали е българче, циганче или турче. А от това, че беше гладувало, не можеше да се определи на колко години е.
– Как те викат, бе? – попита на турски до колкото го знаеше Атанас.
Момчето го гледаше с големите си очи, но нищо не отговори. Явно не знаеше турски. Най-много го впечатли слабото му вратле, което едва държеше голямата му глава. Атанас реши да пита на български:
– Кой си ти? Откъде си?
Като се оглеждаше уплашено, най-после детето отговори:
– Викат ме Стоян.
Явно момчето беше българче.
– Стоян чий? – попита пак Атанас.
– А? – момчето или беше подивяло, или не разбираше какво му говори Атанас. То гледаше Аскера, но като че ли не го разбираше.
– Какво правиш тук? – продължи да настоява с въпросите си бъдещият еничар. – Защо не си си у вас? Къде са майка ти и баща ти?
– Нямам майка и баща! Прося тук.
Атанас гледаше изпадналото дете. Въпреки мръсотията и окаяния му вид, по всичко си личеше, че има живи и будни очи. Момчето сигурно не само просеше, но и покрадваше каквото може от хана. Затова Атанас внимателно се оттегли към хана. Като държеше момчето под око, Аскера провери дали нещо не му е изчезнало. Когато се убеди, че всичко си е на мястото, влезе обратно в хана. Беше толкова впечатлен от срещата, че забрави за нуждата си. Беше се убедил колко е опасно навън и не искаше да напуска помещението.
Когато се събуди сутринта, мехурът му заплашваше да се пръсне. Атанас изскочи от хана и бързо се отдалечи, като търсеше място да се облекчи. Тъкмо се обърна и облекчен тръгна към хана, когато пред него се появи същото момче. То трепереше още по-силно от снощи. Личеше си, че не се е прибирало и бе прекарало нощта навън.
– Какво правиш, Стоянчо? – весело попита Атанас.
– Нищо! – отговори момчето, но след малко попита: – Ти как се казваш?
– Атанас се казвам.
– А за къде си тръгнал?
Атанас се замисли дали въобще да казва нещо на момчето. Не искаше, ако капсъзите го проследят, да разберат накъде е тръгнал. Така той замълча и нищо не каза. За да накара момчето да спре да пита и да ходи след него, Атанас го попита:
– Ял ли си скоро? – момчето не каза нищо, но поклати отрицателно глава. – Хайде ела! – каза Атанас и потупа крехкото вратле на Стоянчо.
Въпреки намръщеното лице на ханджията, Атанас вкара малкото момче в хана и двамата седнаха на една маса. Караризовецът поръча по една купа топла рядка леща за себе си и за момчето и по един комат сух хляб, и двамата хапнаха. Атанас искаше да разпита Стоянчо, но момчето ядеше толкова бързо и така сърбаше и мляскаше, че беше невъзможно да се говори с него. Когато то спря да яде, коремът му се беше издул като заплашваше да се пръсне. Атанас ясно виждаше това през прокъсаните му дрешки. Може би от топлата супа то беше спряло да трепери.
След като се наядоха, Атанас стана и се приготви за път. Не искаше повече да се бави и да остава тук. Трябваше да бърза, не биваше да се забавя по пътя, затова се качи на кончето и тръгна. За последен път се обърна да погледне хана и Бакаджиците. Природата тук бе много красива. Полегатите хълмове на Странджа и виещата се река. В този момент го видя. Момчето тичаше след него. То беше като малко кученце, което току що си е намерило нов господар. Тичаше е изплезен език, а босите му крака вдигаха прах по пътя. Момченцето като че ли искаше да му каже нещо, което бе забравило. Атанас спря и го изчака.