– Какво има, Стоянчо? – попита той.
– Искам да дойда с теб! – каза запъхтяното момче.
– Не може да дойдеш с мен! Ай гид от тука! (гид – тур. Махай се! Бягай от тук!)
Момчето или не го чуваше, или не разбираше. То стоеше заковано на място. Тъй като не желаеше да се бави, а и реши, че не иска повече да се занимава с момчето, Атанас се обърна и тръгна по пътя си. Яздеше напред и не се обръщаше, не искаше да види разочарованието в очите на бедното дете. Колкото и да му беше тъжно, парите нямаше да стигнат за двамата. Те и така можеха да не му стигнат, а и какво щеше да прави с това дете. Той все още за себе си не можеше да се грижи. Не се обръщаше назад, въпреки че много му се искаше да види какво прави момчето. По някое време той се замисли. Това момче, колко различно беше то от онова, което съвсем наскоро бе видял да язди до Емин ага. Как ли се казваше? Да, Мустафа! Мустафа и Стоянчо, двете деца бяха на една възраст и двете бяха българчета и сираци, но колко различно изглеждаха. Смачканият от живота сирак, без род, умиращ от глад, просещ и крадящ и Мустафа – горд, силен и напет. Каква огромна разлика! Докато яздеше и мислеше за всичко това, Атанас забрави за момчето. Не се обърна повече, защото вече бе изминал голямо разстояние и беше сигурен, че момчето беше останало там някъде далеч. Стана му тъжно. Детето беше обречено така да премине животът му – в мизерия, страх и унижения. Атанас си помисли, че той не би могъл да живее такъв живот. Поблагодари на Свети Георги, че се е родил такъв и никога нямаше да изпадне до нивото на момчето. Сети се как преди да напусне Караризово се беше помолил в аязмото на светеца. Свети Георги беше покровител на техния род. Може би именно светецът го бе спасил, като го беше предупредил за Емин ага и хората му и го бе отвел при Риз баба, който сега се наричаше Ибрахим. Колко голяма беше разликата между тях тримата. Мустафа – роден да властва, Атанас и родът му, които си имаха дори личен покровител и светец и Стоянчо, който не знаеше дори рода си. Дори някой ден да изпадне в мизерия, Атанас щеше да запази честта си, защото от малък бе закърмен е чест и гордост.
После Атанас започна да си фантазира как Емин ага и Мустафа се изправят пред него и Стоянчо. Представяше си себе си като прославен еничар, а до него малкото, бедно и гладно дете като негов фараш. И така той се сблъскваше с Емин ага, а Стоянчо – с Мустафа. Скоро мислите му се отнесоха в друга посока.
Продължаваше да язди и вече съвсем бе забравил за момчето. От момента, в който отмина, то се превърна в мимолетен спомен за него. Все още му беше гадно за това, че беше изоставил момчето, но знаеше, че след два-три дни вече нямаше да се сеща за него, а след два месеца дори нямаше да си спомня името му.
По някое време се обърна и отново го видя, момчето все така го следваше. Атанас извика от изненада. Момчето се беше отдалечило много от Бакаджиците и бе изостанало, но все така като малка вярна хрътка тичаше отзад. Той го изчака. Стоянчо се приближи.
– Много си се отделил от хана, как ще се върнеш?
– Няма да се връщам! Не искам повече да прося! Искам да дойда с теб, където и да отидеш!
– Но ти не ме познаваш! Нито знаеш накъде съм тръгнал!
– Ще .те последвам където и да отидеш! Няма да ти бъда в тежест, ще ям каквото ми подхвърлиш, а ако искаш, ще крада за теб!
Горкото изпаднало селянче, какво щеше да прави в Бакаджиците, където всички го познаваха? Стоянчо щеше да преживее много по-лесно в голям град. Там щеше да проси и да краде и сигурно щеше да оцелява много по-лесно. Атанас не беше ходил в голям град, но много добре знаеше какви са хората в малките села.
Атанас се обърна. Вече беше взел решение да вземе със себе си момчето поне до Едирне. Той съобщи това на момчето, а то започна да скача от радост. Искаше да го качи на гърба на кончето, но със сигурност щеше да натежи на слабото животно, затова реши Стоянчо да върви отзад.
Когато стигнаха до Едирне, Стоян категорично отказа да се раздели с него. Така същата сцена, която се бе разиграла при Бакаджиците, се разигра и тук след Едирне.
След няколко дни двамата видяха Града на градовете. На портата пазачите не искаха да ги пуснат. Атанас се сети и показа едно от писмата. Стражите погледнаха писмото, после казаха нещо за някакъв сейменбашия и ги пуснаха като ги изгледаха учудено. Атанас вървеше по широките калдъръмени улички и водеше кончето за поводите, а Стоянчо го следваше отзад. Чувстваше се така все едно вече е бил тук. Оглеждаше се и се прехласваше по красивите джамии, сараите и чешмите. Многоликата тълпа го "поглъщаше". Тук имаше хора от всички краища на света със своите животни, дрехи, цветове и миризми. На няколко пъти толкова се прехласваше в мислите си, че щеше да се изгуби. После пак се връщаше към града, защото усещаше, че ако се загуби тук и ако само веднъж изпусне нишката на описанието на Риз баба, завинаги ще потъне в морето от хора. Ето какъв бил Истанбул?! Оглеждаше се и беше щастлив, че вече беше част от всичко това. Явно той също се струваше интересен на хората, защото те го оглеждаха, него или Стоян.