Намери квартала Еминьоню, лесно откри чаршията, а после кривна и по малката уличка. Риз баба му беше описал толкова добре кафенето и къщата отсреща, че не можеше да ги сбърка. Хъкъ го посрещна изключително радушно. За съжаление с него Атанас трябваше да говори само на турски. Докато му обясняваше, беше трудно, но когато му подаде писмата, всичко потръгна много по-добре. Отначало Атанас се притесняваше да не би бедният старец в онова малко затънтено селце в Румелия да се е направил на по-важен, отколкото е и да се окаже, че тук, в сърцето на Империята, никой не го познава. Освен това той му беше шепнал някакви брътвежи, че едното писмо е препоръчително, за да го приемат в корпуса на еничарите. Атанас искрено се съмняваше бедният старец да има такава власт или въобще някога да се е докосвал до елитната гвардия на султана, или до някого от тези влиятелни хора, които живееха в най-големия и богат град в света. Едва ли някой в този многолюден кошер от хора подозираше съществуването на онзи старец в Ново село с протритите и прокъсани шалвари. Атанас изпитваше притеснение и страх, че опасенията му ще се окажат верни, затова със свито сърце подаде писмата на Хъкъ. Той знаеше името на мъжа, но се почувства незначителен, защото по всичко личеше, че мъжът е с положение и много пари. Беше облечен в скъпи дрехи и голям атлазен тюрбан, който разкриваше положението му на богат и уважаван в гилдията си търговец. За изненада на Атанас, когато мъжът видя писмото, веднага го покани в къщата си. Тя беше богато украсена с дебели килими и красиви копринени и дантелени пердета. Жените на Хъкъ веднага го поканиха да се качи горе по едни стръмни и тясни стълби. Там, в софата, двамата мъже седнаха на ниска маса. Атанас не очакваше толкова топло посрещане. Хъкъ явно не само познаваше Риз баба, но като взе писмото в ръце, отправи гореща молитва към Аллах, че старецът е жив. После се отнесе към писмото, което още не бе отворил, като към най-скъпа вещ. Докосна чело в него като че ли да се докосне до мъдростта, за която е недостоен да чете. Личеше си, че богатият мъж се отнася с религиозно боготворене към писмото.
След като се настаниха на софрата и пред тях бяха поднесени най-богати гозби, Атанас каза:
– Много ми е неудобно, Хъкъ ага, посрещате ме като най-скъп гост, но всъщност аз съм само бедно момче дошло да търси работа и приключения в Стамбул! От одеве имам чувството, че ме бъркате е някого. Всъщност тези писма ми ги даде един беден старец от едно село. Да не би да е написал нещо и да ме злепостави, да ви излъже, а вие да сметнете, че аз съм виновен?! Освен това, ага, притеснявам се, защото пред вратата на къщата ви оставих кончето, с което дойдох, и едно момче, което тръгна с мен и не успях да прогоня! Искам да ми разрешите да сляза да се погрижа за тях!
– Не го познаваш от много време, нали? – попита Хъкъ.
– Не! – искрено си призна момчето.
– Използвал те е само да ми прати хабер, но дори и така да е, това е много добра вест и ще те нагостя, а после ще те пратя по живо по здраво! Яж, пий и се весели, и не мисли за кончето и момчето, моите ратаи вече се погрижиха за тях!
Атанас се успокой, сега обаче беше ред на Хъкъ да се учуди.
– Долу на вратата видях да подпираш джерид. Познавам много добре това копие, как така старецът ти го е дал, ако се познавате от толкова скоро? Нещо друго даде ли ти?
Атанас се сети какво му беше казал Риз баба и извади двете ками. Като ги видя, Хъкъ ага се стъписа.
– Скрий ги веднага, какво ги показваш!?
Турчинът беше объркан. Не знаеше какво да мисли. Взе писмата. Явно от тях трябваше да разбере какво се случва. На едното пишеше: "за Хъкъ, от Ибрахим Селяхаддин", на другото беше написано: "Слава и чест към гордия владетел, който обединява хората за славни дела, избраник, винаги заслужаващ благосклонност, богохраним владетел, агата на еничарите, Аллах здраве и дълъг живот да му дава, от стария сейменбашия и чорбаджия на сто и първа еничарска орта Ибрахим Джаб-бар Селяхаддин."
Хъкъ взе първото писмо, разчупи восъка, който го запечатваше, но беше без отпечатък по него и зачете наум.