"Биз гилиндж Махди! Хъкъ Селим ага, Аллах да те дари със здраве и дълъг живот, изпращам ти сина си. Неговото име е Атанас Хаджипетков по прякор Аскера. Да не се чудиш защо името му е такова, някога моето християнско име беше Петко, затова той е Хаджипетков. Внимавай ага, той не знае, че е мой син! Дай му пари и го настани да служи в корпуса на еничарите, защото това е най-горещото желание на момчето. Надявам се, че те сварвам в добро здраве и с голямо богатство. Гледам, че цялата Империя вече носи нашите фесове. Помогни му да влезе на служба при султана. Много поздрави на Махидевран, Ибрахим, Сабрие и другите ти жени и деца. Аллах да те закриля! Аз съм добре, щом съм още жив или по-точно обратното. Чакам и всеки ден се моля Аллах да ме вземе при себе си. Понеже ти остана последният човек от сектата на Махди, искам да се погрижиш за тялото ми. Когато умра, не искам да ме погребвате нито по християнски, нито по мюсюлмански! Поставете ме в каменен саркофаг и постройте малко теке! И нека това бъде направено там, където съм роден – в село Караризово, до аязмото "Свети Георги", което е наш семеен параклис, издигнат от брат ми. Дал съм всичките си оръжия на сина си, за мен запазих само зулфикр! Сложете ятагана на Махди някъде до мен! Атанас знае къде е той! Синът ми ще ти покаже селото и аязмото! Биз гилиндж Махди!"
Като прочете писмото, Хъкъ отново направи знак на признателност и почест към този, който бе написал редовете.
– Няма грешка! – каза той. – Вие, Атанас ефенди, ще останете при мен като мой най-скъп гост и аз ще се погрижа да се чувствате добре! Освен това волята на Ибрахим ага е да постъпите на служба при нашия любим султан Мустафа III, Аллах здраве и дълъг живот да му дава! Ако нямате други желания, аз ще се погрижа да ви приемат в корпуса на еничарите – като каза това, той посочи другото писмо, това, което още не беше отворил.
Атанас беше изумен. Хъкъ явно беше човек, на когото може да се вярва, но той говореше е такава лекота за приемане му в корпуса на еничарите, все едно, че това е най-лесното нещо на света. Момчето знаеше, че това не е толкова просто.
– Наистина ли ще ми помогнете?! – с надежда в гласа попита то.
– Ще бъдеш приет, бъди сигурен! – каза богатият турчин. – Щом Ибрахим ага го иска, ще бъде изпълнено!
Тези думи хвърлиха Атанас в още по-голямо недоумение. Кой беше този Риз баба, чието истинско име беше Ибрахим и каква власт имаше той тук?
Следващите дни, докато Хъкъ търсеше аудиенция с някой командир от еничарския корпус, жената на богаташа, която се казваше Махидевран, полагаше специални грижи за него. На Атанас му се стори, че тя се грижи за него така, все едно му е майка. Стоянчо беше настанен на долния кат – в стаята при прислужниците, а това означаваше близо до храната, което явно го правеше много щастлив. Старата готвачка се смиляваше над гладното и опърпано дете и непрекъснато се грижеше то да е нахранено. Още на другия ден му купиха дрехи и го измиха. Чак сега Атанас разбра как изглежда момчето. То имаше дълга, тъмна, чуплива коса и будни, чисти, красиви, тъмни очи. Все така беше слабо, но вече изглеждаше много по-добре.
Един ден Атанас хвана момчето за новата му дрешка, притегли го при себе си със силната си калена в борби ръка и му каза:
– Ако само посмееш да откраднеш нещо от този дом, ще ти отсека ръцете, да знаеш!
Стоянчо започна да се кълне и да се оправдава, но Атанас все така го гледаше като че ли искаше да го погълне. После го пусна като го отхвърли назад. Момчето излетя, препъна се и падна на пода. – Ще ти отсека ръчичките! – повтори бъдещият еничар.
Сабрие – най-малката дъщеря на Хъкъ, също се грижеше за момчето и ходеше с него навсякъде. Така двамата със Сабрие, която беше пет-шест години по-голяма от него, се сприятелиха. Тя вече беше започнала да се оформя като жена и Атанас с радост гледаше закръглените ѝ форми, които се очертаваха под дрехите ѝ.
След няколко дни Хъкъ посети един от еничарските командири. Някога той самият бил еничар и всички много добре го познаваха. Така агата на еничарите разреши Атанас Хаджипетков да бъде записан в редовете на еничарския корпус. Това стана, въпреки че Атанас беше християнин, въпреки името му и че не знаеше дори турски. Какво пишеше в писмото, така и никой друг освен тези, които го бяха чели, не знаеше, но от този момент всички знаеха, че над Атанас бдят всички еничарски командири. Това усещаха и неговите приятели, и врагове в корпуса. Атанас се сбогува с Хъкъ, Сабрие и Махидевран. Тези хора се бяха отнесли толкова добре е него, че той не можеше да изрази уважението и благодарността си. Когато отиде да се сбогува и със Стоянчо, момчето се вкопчи в ръката му и не искаше да го пусне. Хъкъ видя всичко това. Той беше обещал да се погрижи за момчето като за свой син, но сега разбра, че Стоянчо иска да бъде близо до Атанас. Двамата явно бяха като братя, затова той говори с еничарските командири, плати и те се съгласиха в корпуса да влезе и Стоян.