На сбогуване Хъкъ мушна по една кесия със златни пари в ръцете на Атанас и Стоян и се уговориха семейството на Хъкъ да бъде и тяхно. Всеки път, когато са свободни, те обещаха да посещават кесиджийската къща. Така Атанас Хаджипетков стана еничар. Отначало премина обучение, при което се наричаше аджамиоглан и в същото време учеше турски език. Обучението му беше тук в Истанбул и наистина при всяка възможност той посещаваше семейството на Хъкъ и то стана негово истинско семейство. Стоян смяташе, че Атанас е роднина на Хъкъ и повече не отиде до къщата. Той предпочиташе да остава в казармите.
Следващите години Атанас се превърна в истински еничар, открои се като един от най-добрите бойци и воюваше като че ли това бе в кръвта му. Стоян по нищо не му отстъпваше. Той ядеше много и стана наистина силен, но въпреки това беше с много фино тяло. Атанас го учеше на борба и на всичко, което знаеше за оръжията. Двамата четяха и разработваха техниките, описани в трактатите, които Атанас носеше със себе си. С времето Стоян се разви като много силен, справедлив и изключително обаятелен водач на еничарите. Понеже беше много добър воин и превъзхождаше всички еничари, макар и много по-големи от него, и заради големите си способности на боец, и тънкия му кръст, започнаха да го наричан Индже, което на турски означаваше "тънък".
Командирите и хората, които покровителстваха Атанас, бяха доволни от него. Скоро той стана командир на малка група и така започна да се издига в йерархията. Желанието му се изпълняваше, мечтите му се сбъдваха. Времето беше интересно и бурно, не липсваха сблъсъци, бойни походи и войни.
Стремежът на Русия да си осигури излаз към топлите морета предопределяше конфликтите с Османската империя. През 1768 година между Русия и Империята избухна война, формален повод за която беше граничен инцидент в Украйна. По това време Аскероглу, както го наричаха братята йолдаши от корпуса, беше в Истанбул и беше един от първите, които прехвърлиха в Бесарабия и Украйна. Въпреки голямото желание на Стоян да последва този, когото наричаше свой по-голям брат, той беше все още твърде млад, за да може да участва в бойни походи или битки. Така пътищата на двамата се разделиха. Когато тръгваше, Атанас забеляза сълза в окото на Стоян, който вече беше започнал да се оформя като голям бъдещ воин.
– Иолдаш Аскероглу, винаги ще си останеш мой по-голям брат! Ти за мен си повече от баща, защото ме спаси и ме измъкна от Бакаджиците! Ти ме учеше как да се боря и направи така, че да ме приемат в оджака на еничарите! Нека Господ бог те пази, братко!
Така двамата се разделиха.
Още в самото начало руските войски бяха успели да си осигурят предимство. През 1769 година те успяха да завземат Кабарда в Кавказ и Яш в Молдовия. Тук, където преди толкова години Ибрахим беше преживял първата си битка, на Атанас се случи същото. Само че битката не завърши добре за турските войски. През 1770 година османците претърпяха нови поражения и отстъпиха на юг, като предадоха във властта на руските войски цяла Бесарабия. В този период се случи, и голямо нещастие за Атанас. В едно от сраженията той беше ранен, не успя да се оттегли с приятелите си и попадна в руски плен. Когато разказа на русите, че е българин и християнин, те се отнесоха добре с него. Опитаха се да го вербуват за свой шпионин и го назначиха да воюва на страната на Русия. Следващите години бяха безрадостни за Атанас. Той воюваше, но без плам, знаеше, че отсреща са неговите приятели и се стремеше да не убива никого. Някои от командирите, при които служеше, бяха големи пълководци и истински воини. Научи руски и често го използваха за преводач при разпит на пленници и при писане на кореспонденция между двете страни. Бързият ум и чистата мисъл веднага направиха впечатление на руските му командири и той все по-често беше около тях. Така дори за известно време служи като адютант на един граф, който във войската беше с ранг на генерал. Графът беше дребнав човек, свикнал да командва и да му се подчиняват. Той беше страхлив и нерешителен. Беше станал генерал, защото бе благородник, а не защото беше израснал във военната йерархия. Войската на графа винаги стоеше в резерв и никой не разчиташе на нея. Графът издевателстваше над войниците си, по-голяма част от които бяха бивши крепостни селяни и особено след дни на жестоки запои и бездействие, той започваше да дава безсмислени команди. Атанас скоро се разочарова от реда и дисциплината в руската армия или поне от частта, в която бе зачислен. Научи се да пие водка. Това беше нещо като ракия, но казваха, че я правели от картофи. Атанас не искаше да повярва, но се научи да пие и да се напива. Това го спасяваше от безсмислието и жестокостта, които виждаше около себе си. Не издържа дълго и помоли графа да го премести на фронта. Бездействието и това, че се намираше далеч от битките, го изнервяше и го караше все по-често да мисли за глупости. Графът също не се чувстваше добре пред проницателните очи на Атанас. Отначало беше поискал чужденеца за адютант, за да се хвали с него пред останалите генерали и да може да слуша разказите на младия мъж. Скоро обаче това му омръзна и с радост се раздели с него. Щеше да си вземе за адютант някой послушен руски мужик, научен на покорство и примирение или млад кадет, изпънат като струна, която ще зазвънява при всяко негово желание.