Нещо друго обаче измъчваше Атанас през цялото това време. Откакто негов дом бе станал домът на Хъкъ в Истанбул, той все повече се бе сближил със Сабрие. Тя имаше най-красивите очи на света. Ту тъжни и красиви като на животно, ту весели, усмихнати и присмехулни. Двамата се познаваха вече от няколко години и беше ясно, че и тя го харесва. За да се сближи още повече със семейството на Хъкъ, той беше решил след като се върне от война, да поиска Сабрие за жена. Сега обаче, откакто беше в плен, вече от няколко години нямаше вест от любимата си. Това също го терзаеше. Така взе решение да избяга от руската армия и отново да се върне сред другарите си, а оттам и в Истанбул, където да се ожени за тази, която всяка вечер сънуваше. Понякога сънуваше и Стоян – Индже. Какво ли правеше той, как ли изглеждаше?
През 1770 година, след като бяха превзели Бесарабия, Молдавия и Влахия, руските войски излязоха на Дунава. Атанас се добра до река Дунава и нае лодка на влашки рибари, които го прехвърлиха от другата страна на реката. Така отново се оказа в Империята на падишаха. За по-голяма сигурност рибарите го прехвърлиха на безлюден бряг. Атанас тръгна надолу по течението реката. Знаеше, че най-гъсто са разположени селата по поречието ѝ, а и тук беше най-нормално да има еничарски гарнизони и аскер, разположени по фронта. Повървя известно време и попадна на отряд. Чак по-късно позна какви са хората. Това бяха капсъзи от хората на Исмаил Тръстениклията, който властваше в Русчук. Така един ден в Русчук Атанас гостува на Исмаил. Тук отново се срещна е Мустафа. От последната им среща бяха минали около десет години. Малкото петгодишно момче сега се бе превърнало в красив и смел 15-16 годишен младеж. Поради смелостта и безскрупулността му, макар че беше все още толкова млад, той бе избран да носи байрака на пашата, което означаваше, че е втори човек и заместник на Исмаил. Затова на Мустафа всички казваха Мустафа Байрактар. Още като попадна в сарая на Исмаил, Мустафа се взря в Атанас и каза:
– Кой си ти? Откъде те познавам?
Атанас издържа на погледа му и макар много добре да се досещаше откъде се познават двамата, му отвърна:
– Аз съм еничар, не знам откъде може да се познаваме!
– Еничар! – каза Мустафа и зъл пламък блесна в окото му. – Еничар!
Явно това, че Атанас беше еничар, влезе като трън в петата на Мустафа. Така скоро той намери начин и предизвика българина. Двамата се биха със саби. Атанас беше по-голям с десет и повече години и с лекота го победи. Опита се да направи това без да го унижава, но твърдостта и неотстъпчивостта на Мустафа, който непрекъснато искаше да продължат битката, направиха това невъзможно. Така, когато битката приключи, всички капсъзи, които ги наблюдаваха, се подиграваха на Мустафа и неговото упорство.
После момчето настоя двамата да се борят на пехливанска борба.
– Еничарите не сте добри пехливани! Ще те победя!
Мустафа се втурна към Атанас. Момчето наистина беше силно за годините си, но то явно се надценяваше. Атанас цял живот се беше борил.
Засили се и се сблъска с Байрактар. После използва мига, в който Мустафа бе зашеметен от изненадата и удара, и бръкна под мишницата му. Със силно движение от краката "изкорени" момчето. След това го вдигна и с всичка сила, преди още момчето да се окопити, го трътна в земята. Ударът беше много силен. Мустафа Байрактар лежеше и не можеше да се изправи на крака. Унижението за него беше пълно.
Така Атанас си спечели един истински враг, враг и на всички еничари. След битката Атанас беше принуден да напусне по най-бързия начин Русчук. Исмаил го изпрати и дори му даде кон. Той не искаше излишно изостряне на отношенията с еничарите. Скоро Атанас отново беше сред своите.