Все по-често Ибрахим излизаше навън и като някой чалнат се разхождаше по баирите. Целият този баир, пресечен от долини и оврази, получени от порои, беше обрасъл с ниски храсталаци. Те тук-там бяха образували полянки, а на места – непроходими лабиринти. Скоро Ибрахим се научи да се провира между трънките и шипките и запомни всички "стаи и коридори", които те образуваха. Цялата тази местност му приличаше на сарай, но без стени и покрив. Тук сенките на трънките задържаха влагата, а тревата избуяваше зелена и сочна, напичана от слънцето и щадена от вятъра. Мястото беше прекрасно за огромните стада от дебели вакли овце. Това беше така, защото тези хълмове бяха първият подстъп към планината, тук валяха много дъждове, а дори и в най-топлия ден не ставаше толкова горещо както в огнената пещ там долу в Тракия.
Ибрахим обичаше да сяда на някоя поляна. Така прикрит от трънките и храстите, можеше да остане насаме със себе си и мислите си. Обичаше да седи тук, защото баирът беше така наклонен, че се извисяваше над цялата Тракийска равнина и гладкото като тепсия поле се разкриваше пред очите му. Равнината беше "украсена" във всички цветове, оформена в правилни геометрични форми. Жълто с цветовете на узрелите жита, бяло от цветовете на цъфналите вишни и череши, освен лавандулата, която се открояваше с лилавия си цвят, там още се отглеждаха фъстъци, копър, анасон, мента. Зеленият цвят в различни нюанси бе преобладаващ. Ибрахим седеше и наблюдаваше равнината. Почти можеше да види Козбунар, там някъде беше Избеглий, а там трябваше да е и Боляровия хан, долу в ниското към Ходжиново беше конакът построен от него. Колко много свят беше пребродил и колко чужди земи бе видял! Колко много неща беше съградил! ... И колко много беше разрушил! И ето тук в този квадрат, на тази педя земя между Козбунар, Боляровия хан, конака и Бачкьой беше неговият свят. Дори когато се опитваше да избяга, не можеше да отиде много далеч от него. Където и да бе ходил, каквото и да бе правил, една част от него винаги беше оставала тук. Тази част може би се нарича душа, а може би корен. Именно тук се беше върнал. Тук доживяваше живота си и чакаше своя край. Тук щеше да се срещне отново със Създателя, независимо как го нарича – Бог или Аллах.
Един ден Ибрахим разбра, че в Светата атонска обител "Хилендар" се е появил някой си монах Паисий, който в 1762 година написал история за славата на българския народ и за това, че той е имал владетели и патриарси. Ибрахим чу това от българите в селото и видя как някак си те се промениха, като че ли пораснаха. Той знаеше много повече от това, което пишеше в малката книжчица, но сега това нямаше значение. В този момент се сети за стария си приятел Инокентий. Това всъщност беше една от неговите мечти. Това беше мечта и на Йосиф Брадати, която сега се беше сбъднала. Българите също вече имаха написана история. Всичко това много го зарадва.
Беше пролетта на 1772 година, Ибрахим трябва да беше на около 81 години. В този хубав слънчев ден той беше излязъл навън и беше седнал направо върху тревата. Беше ранна пролет и слънцето все още само затопляше, но не прежуряше. Наоколо миришеше на зелена, свежа трева и пръст, а гледката пред очите му беше от най-красивите, защото и тук, както и в низината, през пролетта природата беше най-красива.
В този ден Ибрахим беше настроен към размисъл. Пролетта и събуждането на живота в цялата природа като че ли разсънваше и него, и най-вече мислите му. Той седеше, а мислите му препускаха назад към миналото му.
Мислеше си за онези далечни дни, когато беше в оджака в Едирне и току що бе станал аджамиоглан. Тогава Абдаллах ефенди им беше разказал за различните секти в исляма. Сега Ибрахим се върна назад и разбра нещо за себе си. Отначало, докато беше еничар, той беше бекташ. По-късно във Филибе беше станал последовател на мавлявия. Така смятаха еничарите, че е редно и че любовта, проповядвана от мавлянитите, може да изчисти кървавото еничарско сърце. Но за пръв път Ибрахим беше усетил това още там, в Диарбекир, когато се бяха въртели двамата е Бурчин. По-късно в Персия беше станал последовател на ислямитите и беше избран да бъде Махди. В Истанбул беше разбрал какво е да си маламатия и да живееш "халват дар анджумен" (да бъдеш в самота, намирайки се в обществото), изведено от създателя на сектата ал-Мухасиби. По-късно като Риз баба създаде своя секта, която не знаеше как да нарече и дали въобще беше секта. Така през целия си живот беше преминал през всичките ислямски секти. Освен това разбра, че в определени периоди от живота си беше спазвал и постулатите на други по-малки и малко известни секти. Това ли беше животът му? Дали това е била една от идеите на Махди, да събере в себе си всички ислямски учения? Дали това го доближаваше до седемдесет и третата секта?