После мислите му продължиха да се "хлъзгат" в друга посока.
Истанбул, колко далеч му се струваше сега Градът на градовете. За него той не беше територията, а време. Неговият Истанбул беше останал там някъде далеч в миналото. Този Истанбул беше изчезнал, беше разрушен, беше престанал да съществува в момента, в който се върна във Филибе.
Спомни си лицата на хората в града на Босфора, миризмите, вятъра, очарованието. Дали имаше хора, които още да го помнят? Сигурно всички отдавна го бяха забравили, а тези, които го помнеха, навярно го мислеха за отдавна умрял. Може би смятаха, че се е затрил нейде по света и костите му са погребани някъде в безименен гроб. Колко ли щяха да се учудят, ако разберяха, че е жив?
Понякога Ибрахим се будеше нощем и целият беше облян в пот. Страхуваше се да не загуби паметта си. Без памет щеше да бъде само една дрипа, сянка на онзи Ибрахим Джаббар, нямаше да бъде Махди, щеше да остане без своя Истанбул.
Докато седеше така, дочу песента. Отначало не разбра, че е песен. Чу само гайдата. Протяжната мелодия се носеше над облите баири, провираше се между храстите и се издигаше към върховете на планината. После започна да различава думите. Беше тежък, мъжки, твърд, родопски глас. Този глас толкова добре отговаряше на планината – могъща, древна и непоклатима, такъв беше и гласът – глас на корав планинец.
Ибрахим се заслуша в песента. Тя беше с български думи. Пееше се за някакъв хайдутин. Такива бяха родопските песни, в тях винаги се пееше за хайдути и докато в Тракия се пееше за робския труд, ангарията, за любов и мъка, тук песните бяха за битки, юнаци и хайдути.
Слушаше гласа на човека и постепенно започна да разбира смисъла на песента. Той някак успяваше да вникне отвъд думите. Музиката и думите за него станаха едно цяло и той не просто слушаше, а вникваше в дълбочина в смисъла.
И ако отначало всичко това му се струваше някаква далечна история или легенда, разказана просто ей така, колкото повече слушаше, толкова повече разбираше, че в тази история има нещо близко, нещо разказано за него... но не съвсем.
Омагьосан, той слушаше песента, а тя беше бавна и много дълга. В нея се говореше за живота на някакъв човек. Историята бавно се разгръщаше пред Ибрахим. Той затвори очи и си представяше картини от живота на този човек. Това не беше просто един от родопските хайдути.
Отначало се пееше за тежкия му живот, за ралото, за хомота и болката, за изнурителния труд от сутрин до вечер. Момчето порасло, като бор расло. Голяма сянка хвърляло и висок бил, всички го виждали и му завиждали. В силата и красотата било неговото нещастие. После в песента се разказваше как момчето е един само шамар повалил най-големия изедник сред турците, повалило го и побягнало. Но изедникът като змей разперил криле и като летяща хала го последвал, а с него били и акраните му (приятели). Сборили се двамата и момчето, макар да било още малко и слабо, преборило змея. Съборило го на земята и аха да го прободе в сърцето, но юнак се появил отнякъде и го спасил да не извърши грях. Не ми бил юнак, а ми била черна сянка.
Отначало Ибрахим реши, че слуша поредната песен за Крали Марко, но с времето разбираше, че не е така. Гласът протяжно продължаваше да реди думите на песента. Тази песен беше създадена от народа, за да може вечер, когато всички седнат край огнището, дълго да се развива историята.
Сега Ибрахим не бързаше за никъде. Отпусна гръб върху зелената трева. Земята все още бе студена и гърбът му беше обзет от хлад, предната част на тялото му обаче бе топла, защото я напичаше слънцето. Заслуша се отново в песента.
Момчето расло и ставало все по-силно и смело, а "сянката" го учила. После попаднало в манастир.
Сега вече Ибрахим беше сигурен, че не става въпрос за Крали Марко. Много пъти беше слушал историята на Кралевичи и я знаеше цялата наизуст.
В манастира момчето се борило е мечка, за да заякне, и я надборвало. Отгледало мечето, защото преди това било убило майка му, която раздрала гърдите му.
После момчето станало хайдутин и убило някой си Али Бабаджан.
Само по името Ибрахим се сети, че това е някой пехливанин.
После момчето се борило с много хора, надборило всички Бимбелови, победило и Маринчо Бимбеля – Страшния.
Ибрахим като че ли се разсъни. Тази фамилия му беше позната и го извади от унеса му. Бимбелови! Това име му беше познато! Бимбелови!
Но разказът продължаваше. След това той отишъл в Едирне и станал башпехливан на пехливаните. Отишъл на гърба на магаре, победил самия Кая, после спасил султана от смърт. Мъжът беше наричан "султан на бедните". Но злият, неблагодарен султан му завидял и го изпратил на заточение. Две години го задържал в кауш, в една стая само, но той бил твърд и силен и станал още по-корав. После избягал, бил в Йерусалим и Арабия, станал хаджия, но не престанал да преследва изедниците. Върнал се в планината и станал войвода на всички воеводи. С една пръчка само победил бандитите на Дели Узун.