Отвън се чу смехът на младите мъже. Те сигурно се закачаха нещо помежду си. Продавачът погледна към прегърбения старец, който вървеше бавно към тезгяха. Лицето му беше набраздено от стотици бръчки, брадато и измъчено, по него като че ли имаше хиляди белези. Дясната му ръка, тази, с която се подпираше на някаква пръчка, леко трепереше.
– Докога ще ги търпим тия тука? – каза единият от младежите, без да споменава стареца, но всички веднага разбраха за кого говори.
– Тези помаци още малко и ще ни превземат! – каза друг.
Ибрахим се правеше, че не чува това, което младите хора викаха по него. Те явно бяха разбрали отнякъде, че той е покръстен в исляма българин или просто така налучкваха и търсеха с кого да се заядат. Ибрахим бавно се приближи до тезгяха и застана с гръб към младежите.
– Ей, помак! – викаше едно от момчетата отвън и тръгна след него. Краката му едва го държаха, но той скоро настигна стареца и го замери с камък.
Ибрахим не реагира по никакъв начин. Той все така гледаше към тезгяха, където бяха наредени ракии и вина. Старецът по никакъв начин не искаше да отвърне на момчето. Сигурно бе пийнало малко повече.
Кръчмарят се притесни. Той беше ядосан, не беше свикнал да гледа как се обижда толкова стар човек, независимо българин или турчин. Той поиска да каже нещо на пияното момче, но старецът му направи жест да не се намесва. Момчето отзад обаче потупа силно гърба на Ибрахим и каза:
– Ей, гъзваджия, ходи си! Не щем помаци тук! Знаеш ли кои сме ние?!
Ибрахим все така не обръщаше внимание на момчето, въпреки силата, с която то го тупаше. Сети се какво би направил преди години, ако този го потупаше така по гърба. Всъщност той не би посмял да го приближи. Стана му весело и се усмихна. Още една подигравка на живота с него, какво толкова? Кръчмарят беше изненадан. За да разсее старецът, той го заговори:
– Какво ще искате, Ибрахим ага? – той много добре познаваше стария бедняк, който живееше в една къщурка извън селото.
– Само гледам! – каза старецът и тъжно се усмихна.
Кръчмарят погледна очите на стареца. В тях прочете най-голямата тъга на света. Погледът беше толкова дълбок, като най-дълбоката бездна на света. На кръчмаря му се стори, че може да падне в нея.
– Дошъл съм да си платя всичките вересии – каза старият човек, след което се разплати с кръчмаря.
Момчетата продължаваха да го обиждат. Кръчмарят го гледаше притеснен, не знаеше какво искат от Ибрахим младите мъже.
– Ей, помак! Изчезвай от тук! Ние сме хайдути и юнаци! – това бяха виковете, които се носеха отвън. Кръчмарят не знаеше как старият човек ще излезе и ще мине покрай пияните мъже. Той отново погледна стареца, за да види дали в очите му ще види страх. Искаше да види дали в тези очи ще прочете молба за помощ. Нищо такова не видя. Старецът беше по-скоро тъжен, отколкото уплашен. Може би той дотолкова бе загубил ориентация, че не можеше да усети опасността надвиснала над него.
Ибрахим се обърна и бавно тръгна към стълбите. Внимателно се изкачи по тях. "Смелите" мъже продължаваха да викат по него. Те усещаха неговата безпомощност и това, че е сам и го нападаха. Явно младите подпийнали "смелчаци", които се мислеха за хайдути и юнаци, бяха решили да натрупат самочувствие на гърба на стария турчин. Той вървеше бавно и мина покрай тяхната маса. Колкото повече се отдалечаваше от тях, толкова по-силни ставаха виковете. Явно те смятаха, че старецът отстъпва и приемаха това за тяхна победа.
Старецът вървеше, а в очите му се появиха сълзи и се търкулнаха по хлътналите му брадясали бузи. Той не плачеше, сълзите му течаха не защото беше обиден, а заради собственото си безсилие. Той не се сърдеше на тези момци, а на Аллах. Много грехове явно имаше Ибрахим и Аллах го наказваше за всички тях. Отдавна вече не трябваше да бъде на тази земя. Той се прибираше бавно по пътя. Отнякъде долетя камък и го удари по главата. Камъкът беше голям и я сцепи. Струйка кръв потече и прокапа по ръцете му. Ибрахим се хвана за главата и усети топлата гъста кръв. Вдигна ръце и ги огледа. Кръвта по тях го подсети за нещо. Това беше знак от Аллах. Сега старецът вече вървеше по-бързо. Той дори не намираше смисъл да избърше кръвта от главата си. Странно чувство се бе появило в него. Беше сигурен, че смъртта го чакаше там, в къщичката му. Усмихваше се и не отговаряше на хората, които го срещаха и го питаха какво се е случило и откъде е получил раната. Сега това не беше важно. Този свят и случващото се тук вече не го интересуваха. Смъртта го чакаше там, а той не искаше да закъснява. Най-после смъртта бе дошла за него. Хората учудени гледаха след стареца, който бързаше по пътя, а след него оставаше кървава диря, която потъваше в прахта и попиваше в жадната земя.