Бързаше, а силите постепенно го напускаха. Кръвта все така продължаваше да тече от пукнатата му глава. Тя се стичаше по лицето му и го правеше да изглежда страшен, но сега това не го интересуваше. Притесняваше се само от едно – да не закъснее за срещата си със смъртта и да умре така по пътя. Най-накрая стигна до къщата. Трябваше да бърза. Наведе се и хвана капака на тайника в земята. Там се намираше зу-л-фикр. Този ятаган беше изкован за него. Извади острието и го помилва. Светла вълна премина през синкавото острие. Той трябваше да умре от това острие, само така можеше да спаси душата си.
Старият Ибрахим осъзнаваше колко дълго бе живял. Беше видял неща, които бяха твърде много за един човешки живот и които никой човек не иска да види през живота си. Сега тежестта от всичко това го смачкваше. Досега смъртта винаги беше бягала от него, явно тя също се страхуваше от еничарите. Допирът до оръжието го успокои. Отново почувства онзи странен приток на сила. Сега обаче той нямаше да допусне животът да го излъже.
Ибрахим бавно излезе на двора, седна на дръвника и поседя известно време, като държеше ятагана в ръце. Той се прощаваше с оръжието, е живота си и с този свят. Беше решил да сложи край на живота си. От главата му вече не течеше кръв, тя се бе съсирила. Слънцето напичаше старото му тяло. Мислите му "тичаха" назад, преминавайки през целия му живот. По някое време слънцето се скри. То като че ли предчувстваше какво ще се случи и това не му харесваше. Слънцето сякаш обвиняваше земята за това и не искаше повече да я осветява. Цялата природа стана някак тъжна и дори Аллах се натъжи. Старецът седеше на дръвника и чакаше смъртта. Душата му ликуваше. Тялото му страдаше, гърдите му се раздираха от болка. Погледът му попадна върху месото, което беше хвърлил направо върху земята. Не му беше съдено за последен път да опита свинско или Аллах го бе предпазил от този грях. Ибрахим знаеше, че хората го бяха видели с окървавена глава и скоро щяха да изпратят някого да види какво става с него, затова бързаше, искаше да умре преди някой да го открие. Не искаше повече да се бори за живота.
Пред къщата растеше голямо дърво. То хвърляше широката си сянка и под нея беше прекарал много спокойни дни. Ибрахим се приближи до дървото, обмисляше как да се раздели е живота.
Една от идеите му беше да се прободе в корема. Беше чувал, че някакви воини на изток така се самоубивали, като разпаряли сами коремите си. Ибрахим беше виждал броните и мечовете им. Те стояха изложени в Топкапъ сарай, подарък за някого от султаните. Бронята им можеше да си стои изправена, без в нея да има човек. Беше виждал и оръжията им, които се наричаха катани. Това бяха тънки и леки оръжия, но се държаха с две ръце. Сигурно тези воини имаха слаби ръце, щом им се налагаше да държат толкова леко оръжие с две ръце. Колко смешно – в последните си мигове на този свят мислеше за някакви си азиатци.
Цял живот беше очаквал смъртта. Сега беше решил да действа. Смъртта никога нямаше да дойде сама, тя се страхуваше от него. Той беше воин, не беше имал власт над това къде да се роди, но имаше власт да избере кога и как да умре. Така вместо смъртта да контролира него, реши той да контролира смъртта. До днес беше чакал знак от Аллах. Днес Бог му бе изпратил поличба и той веднага я позна. Бог му беше намигнал, а той отдавна бе готов за това. Не изпитваше никаква тъга или страх.
Ибрахим усети, че моментът е настъпил, обърна ятагана към себе си и е всичка сила го заби в сухите си гърди. Той чу звука от навлизането на острието в плътта му. Тялото на стария еничар не чувстваше ятагана като враг, а като приятел, като част от себе си. То приемаше острието и сякаш го прегръщаше. Толкова много години го беше очаквало! Кръвта обля ятагана. Човек и ятаган се бяха слели, плътта и желязото бяха станали едно. Болката беше неописуема. Кръвта бликна от раната, тялото му се отпусна, но ударът беше толкова силен, че ятаганът го беше приковал към дървото. Тялото му се отпусна, но остана изправено. Само главата му някак странно клюмна настрани.
Той все така стоеше прав, а душата му вече го бе напуснала. Беше поела към едно място, където нямаше болка. Там отвъд нямаше болка и страдание. Той усещаше как душата му се извисяваше. След малко щеше да разбере дали раят е християнски, или мюсюлмански, или просто ще загуби Егото си. Азът му бързаше към онази среща е големия Аз – Азът на Бог. Болката изчезна, световете се сменяха един след друг и тогава дочу някакъв шепот. Нечии устни мълвяха името му. Той се заслуша. Нима някой все още го познаваше?! А този глас бе най-приласкаващият, който беше чувал. Той си представи устните, които мълвяха думите, а това бяха устни на чисто и непорочно дете, на майка като Светата Божия майка и на красива невеста. Такива устни той беше виждал веднъж много отдавна в детството си. Тогава беше видял устните на Гергина. После това бяха устните на Ирис. Той престана да мисли за устните, а чу гласа, който изброяваше всичките му имена, с които някога беше наричан: Петко Боляров, Петко Кьосе, Ибрахим Абдаллах, Ибрахим Ашъкер, Ибрахим ал-Махди, Ибрахим ал-Хадад, Ибрахим Джаббар, Ибро, Ибрахим Селяхаддин, Ибрахим Фердоуси, Риз баба. Ангелски хор пееше псалм за него и той беше щастлив. Усмихна се, а устните му продължаваха да мълвят: "Биз гилиндж Махди! Биз гилиндж Махди! Биз гилндж Махди! ..." Братята му еничари му отговаряха: "Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък!"