Привечер намериха стареца. Той все така стоеше изправен, все едно се бе подпрял на дървото, но всъщност беше прикован, а от гърдите му стърчеше ятаганът и неговата бяла дръжка се виждаше отдалеч. Кръвта беше пропила в земята. Гледката беше ужасна. Старецът, все така изправен и някак спокоен, само главата му беше клюмнала настрани. Момчето, което изпратиха да провери как е Ибрахим, се върна и не можа да обясни нищо, защото заекваше. Веднага няколко мъже се втурнаха, но нищо повече не успяха да направят. Старецът беше отдавна мъртъв, явно се беше самоубил. Преди още да го приберат в къщата Аллах изпрати лек, живителен дъждец, който изми кръвта от лицето и главата на стария просяк. Бог като че ли се погрижи за стария турчин. Докато внасяха вдървеното вече тяло, мъжете видяха нарисувания на стената ятаган и се учудиха. Рисунката на стената беше точно копие на ятагана, е който старецът бе сложил край на живота си.
Един от мъжете, които се погрижиха за тялото на стареца, каза:
– Луд беше Ибрахим, по-добре, че се спаси от този свят!
Останалите разбиращо кимнаха е глави, макар никой да не знаеше откъде се беше появило това красиво и скъпо оръжие.
Вечерта в другата част на селото един мъж, който лягаше до жена си, каза:
– Разбра ли, днес някакъв старец е починал в селото?
– Кой? – поинтересува се стопанката му. Тя искаше да научи, за да не изостава от клюката. Попита го, докато гасеше свещта, и се мушна под завивката.
– Някой си Ибрахим!
– Кой Ибрахим? – полюбопитства жената. – От кои е?
– Не го знам. Бил много беден. Бил си нарисувал ятаган на стената, явно нещо се бил смахнал.
– Странно! – каза жената.
– Нека Бог или Аллах се смили над душата му! – каза стопанинът.
– Нека Бог се смили над душата му! – каза жената и се прекръсти. Тя също не можа да се сети кой е този Ибрахим.
Междувременно руските стратези бяха планирали въоръжени бунтове на християните, живеещи на Балканския полуостров, които трябваше да затруднят действията на противника. Още при започване на войната от 1768 година в Черна гора беше изпратен княз Дългоруки със задачата да организира въстание на южнославянските народи, а намиращите се на руска служба гърци започнаха подготовка за въстание в Морея (Пелопонес). Атанас разбра защо русите се бяха отнесли добре с него. Чак сега можа да разбере, че всичко, което му бяха говорили, сигурно имаше за цел да го настрои и той също да подготви въстание, и то в България. Чак сега, когато се прибра в лагера на еничарите, започна да осъзнава какво се случваше. През 1769 година част от руския балтийски флот потеглил за Средиземно море и през пролетта на 1770 година се озовал пред Пелопонес. Десантните отряди на ескадрата били малобройни, но с появата им бил даден сигнал за въстание. Руските кораби носели оръжие, което раздали на въстаниците. Начело на въоръжените отряди застанали графовете Фьодор и Алексей Орлови.
През лятото на 1770 година руската ескадра нанесла тежко поражение на османския флот. Оцелелите кораби се укрили в залива Чешме между остров Хиос и малоазийския бряг. Там обаче те били застигнати от друга руска ескадра и подпалени, след което русите блокирали Дарданелите. Така морските сили на Екатерина Велика можели да действат безпрепятствено в Егейско море и в Източното Средиземноморие. В Сирия те подкрепили антиосманските бунтове на местните арабски владетели Али бей Египетски, Дахер ал-Омар и ливанските емири от рода Шераб. Успешни били действията на русите и в Крим, а след превземането на Влашко и Добруджа, руските войски се прехвърлили и на южния бряг на Дунава. Атанас участва в битка срещу русите и тримата с Исмаил и Мустафа отново кръстосаха оръжия. Тогава се разбра, че Исмаил Тръстениклията – русчукският аянин, през цялото време е вземал пари от русите и те са финансирали отрядите му от мародери и убийци, за да се обърнат срещу султана. В тази битка Атанас участва с особена жар. През цялото време на битката търсеше Мустафа Байрактар, за да сложи край на мизерния му живот. Той много добре помнеше Емин ага и унижението, което беше преживял и все още се чувстваше неотмъстен. Ако само беше зърнал малкото псе, щеше да го посече през кръста или да го намушка с джерида. Съжаляваше, че беше оставил ятагана на Риз баба, иначе би посякъл с него малкото куче. В битката обаче не му се отдаде да се срещне с Мустафа Байрактар. После, като говореше с приятелите си, разбра, че младият байрактар се отличил с голяма смелост и сила в битката и положил мъртви много от еничарите. Всички еничари говореха за него и искаха да отмъстят на младия Мустафа. Точно тогава Атанас им разказа за него и за срещата им преди години, за Емин ага и Исмаил. Еничарите като че ли полудяха, повечето от тях поискаха отново да влязат в битка, но командирите им ги спираха, защото нещата не вървяха добре за войските на султана. Русчук вече беше в руски ръце и точно когато еничарите очакваха натиск от страна на русите и още много битки, се случи нещо странно – русите се изтеглиха от другата страна на Дунава. Чак по-късно се разбра, че руските войски са били принудени да направят това, заради положението в Руската империя. В този момент Атанас научи и друга лоша за себе си новина. По свои приятели, които се връщаха в Истанбул, той беше пратил вест за Сабрие. Това, което научи, обаче не му хареса. Оказа се, че Сабрие го беше чакала, но когато се разчуло, че след битката не се е завърнал и всички говорили, че е убит или е попаднал в плен, Хъкъ и семейството му започнали да чакат вест. Щом минали две години, те дали Сабрие, която вече беше доста възрастна за женене, на някакъв истанбулски търговец. Така Сабрие вече не можеше да бъде негова. Тя беше станала турска ханъма. Жестока рана се отвори в сърцето на Атанас. Той се опитваше да оправдае Хъкъ и семейството му, но все така се чувстваше наранен. Така той оттегли молбата си да го пуснат в отпуска до Истанбул и предпочете да остане в Делиормана и Добруджа.