Атанас научи, че Индже бе станал един от най-силните млади еничари. Той надборвал всички, като прилагал Боляровия начин на тръткане, че и по-големите еничари проплакали от неговата сила. И макар буен и суров да бил нравът му, Индже бил и справедлив. Всички командири смятаха, че върви по пътя на Атанас и скоро също като него ще стане командир, защото големи били заложбите му за това.
За късмет на еничарите и турските аскери, намиращи се в Северна България, положението в Руската империя се усложняваше от непрекъснатите селски въстания. През август 1772 година във Фокшани започнаха мирни преговори, които обаче не завършиха с резултат. Така на следващата година военните действия отново бяха възстановени. Еничарите, подпомогнати от останалата турска войска, успяха да отблъснат руското настъпление при Русе и Силистра. В този момент Атанас с ортата си бе настанен в Силистра. Това беше най-голямата и здраво укрепена турска крепост в Европа. Синът на Ибрахим воюваше смело и е голямо желание, дори донякъде безразсъдно се хвърляше в битките като че ли да забрави раната, която зееше в гърдите му. Неговите приятели осъзнаваха, че тази смелост има донякъде нездрава основа и се притесняваха от това да не би българинът да пожертва живота си напразно, заради някаква жена. Те се опитваха да го разтушат и да му намерят някоя хубава ханъма. Атанас обаче отбягваше техните опити и все така безразсъдно се хвърляше в следващата битка.
Въпреки че тук еничарите удържаха победа, нищо не можеше да спре руснаците при тяхното напредване към Хаджиоглу пазар (днес град Добрич). Градът беше окупиран и оттук руското нападение продължи до Нови пазар. Великият везир Мухсинзаде Мехмед паша, който водеше всички турски войски, беше принуден да поиска мир. Руските генерали веднага приеха направеното предложение, притиснати от въстанието на донските казаци и избухналата чума в редовете на войската им.
Така скоро войната в България завърши. Султан Мустафа III изживяваше тежко неуспешния ход на военните действия. Той високо ценеше войната тук в България и осъзнаваше, че оттук нататък съдбата на Империята му ще зависи именно от резултатите на тази война и полагаше усилия да мобилизира всички ресурси. Но изключително неблагоприятните вести от военните фронтове в края на 1773 година го довеждат до дълбока депресия и през януари 1774 година той починал от сърдечен удар. Така умира синът на Ахмед III – Мустафа III. Еничарите чувстваха известна вина и се смятаха за отговорни за смъртта на султана. При вестта за смъртта му, те се наскърбиха ужасно и със свити сърца зачакаха вести от Истанбул, които не закъсняха.