На 21 януари върху султанския престол застана вторият син на Ахмед III – Абдулхамид I. Той също беше син на Ахмед III, но за разлика от предишния султан, който беше син на Михримах султан, той беше от друга султанска жена на Ахмед III – Рабия Шерми султан. Когато се възкачи на престола, Абдулхамид беше вече на 48 години. Въпреки трудния момент, в който застана на престола, на Абдулхамид I възложиха големи надежди. Той беше от синовете на Ахмед III, затова всички очакваха да управлява мъдро и отново да има златен век за Империята, така както баща им възроди старата слава на Империята в периода наречен "Ляле деври". Въпреки това действителността беше друга. Войната с Русия, опитът на някои бейлици да се отделят от централната власт, икономическият безпорядък и пълното изтощение на държавната хазна правеха прекъсването на войната абсолютно наложително. Това накара еничарите да негодуват, тъй като всички те искаха войната да продължи. Разтърсена от селското въстание на Емилиян Пугачов, Русия също беше склонна да започне преговори за мир. Абдулхамид I обаче реши да си осигури по-добри позиции за преговорите чрез една военна победа и възобновяване на военните действия. Под командването на генерал Суворов руската армия отново разби османските сили при село Козлуджа (село Козлуджа – днес град Суворово) (20 юни 1774) и Великият везир Мухсинзаде Мехмед паша бе принуден отново да иска мир. Споразумението между двете държави бе подписано на 21 юли 1774 година в Кючюк Кайнарджа и при създалото се положение беше продиктувано от руския главнокомандващ генерал Румянцев. Условията бяха тежки за Османската империя. Султанът трябваше да се раздели с Азов, с територията между реките Днепър и Буг и е областите Кубан и Терек. Особено тежък удар представляваше откъсването на Кримското ханство, което Екатерина II се стремеше да анексира и като първа стъпка се сдоби с независимостта му от султана. Русия получава правото да има постоянен посланик в Истанбул, да извършва свободно корабоплаване в Черно море и търговските ѝ кораби да преминават през Проливите (Босфора и Дарданелите). Една от най-неприятните клаузи за султана беше правото на Русия да покровителства православните поданици на Империята.
Абдулхамид I съзнаваше слабостта на държавата си, затова не желаеше да воюва, но агресивната външна политика на Екатерина II тласкаше събитията в друга посока. След като създала коалиция с новия австрийски император Йосиф II, който наследил Мария Терезия, руската императрица провокирала въстание в Крим против Шахин Гирай шах и използвала създалата се ситуация, за да вкара войска в Кримското ханство и да го окупира. През това време за неопределен период еничарите бяха разпуснати. Понеже не му се връщаше в Истанбул, Атанас Хаджипетков за кратко се записа да служи в армията на австрийския император. Униформата на австрийците много му харесваше, но това, че не знаеше немски, много му пречеше. Така и не успя да научи този език. Въпреки че беше на служба при император Йосиф II, Атанас не престана да се интересува от политиката на изток.
През 1783 година е манифест от 19 април Русия официално обявява присъединяването на Крим и започва строеж на военноморската база в Севастопол. Екатерина II отива и по-далеч – тя започва да чертае планове за изгонване на османците от Европа и възстановяване на Византия, начело на която да застане внукът ѝ Константин Павлович. Като неин съюзник Австрия трябваше да получи Западните Балкани, а Влахия и Молдова да се обединят в буферна държава. Абдулхамид I не можел да понесе демонстрация на сила, каквато беше пътуването на императрицата и Йосиф II в Крим през 1787 година, затова решил да изпревари събитията. На 24 август същата година Османската империя обявява война на Русия, с цел да възстанови хегемонията си над Крим. Османският план предвиждал завладяване на Очаков и Кинбурн, а ногайските племена и татарите по територията на Кубан до Бесарабия да се вдигнат на борба против Русия.
По това време Атанас беше включен към свитата, която трябваше да придружава Йосиф II в Крим. Като разбра, че ще има война, той веднага се прехвърли отново на страна на Турция. Постоянно му се струваше, че ако има битка, ще му се наложи да се изправи срещу йолдашите си и Индже. Беше започнал да сънува дори кошмари. Приятелите му от корпуса на еничарите се радваха отново да го видят. Неговата орта беше изпратена в Северното Причерноморие с цел да вдигнат ногайските татари на бунт. Те обаче настояваха въстанието на татарите да бъде обвързвано е религията и да бъде оформено като религиозен бунт. Това трябваше да бъде противодействие срещу засилващото се влияние на Русия сред християнските поданици на султана, най-вече българи, сърби, гърци и черногорци. Атанас обаче като християнин едва ли беше най-подходящият човек за организиране на религиозен бунт. Всички знаеха, че той все още е християнин, затова командването на ортата остави Атанас да си почива, за да го държи по-далеч от Крим.