Атанас отново беше в османската войска, но за негово съжаление – от губещата страна, защото десантът на османската армия при Кинбурн беше отблъснат от генерал Суворов (1788). Англичаните следяха успехите на Русия. За да противодействат на нейните успешни ходове, нейната дипломация успява да въвлече Швеция в тила на Русия, което веднага ангажира част от руските сили. Англичаните се стараеха да привлекат към съюза и Полша. През април британците подписват мирен съюзен договор с Холандия, а през юни – и с Прусия. Руските успехи по суша и море обаче продължаваха. На следващата година се водят множество битки в Бесарабия и Черно море.
По това време Атанас се изправи срещу доскорошните си командири от австрийската армия. Времената бяха такива, че имаше работа за военните. Това бяха благодатни за тях времена. Много наемници се насочиха към района, повечето от тях не се интересуваха на страната на кого ще служат, стига да плащаха добре и да имаше работа.
Още на 9 февруари 1788 година, съюзената с Русия Австрия обявява война на Османската империя. Армията ѝ, под личното командване на император Йосиф II, започва офанзива по Дунава и навлиза в Банат, където великият везир Коджа Юсуф паша печели решителна победа. Османската армия отблъсва австрийците при Видин.
Не по-малко критично беше вътрешното положение в Империята на султана, където Високата порта беше принудена да води същинска война срещу стремежа за самостоятелност на провинциите. Арабските вилаети, отдавна обхванати от политическа децентрализация, бяха в ръцете на местните деспоти, които управляваха по свои закони, водеха помежду си войни, сключваха международни договори и се обръщаха към султана само в случай на външна опасност. Още през 1775 година Абдулхамид I успява да се справи с отцепника в Палестина – Дахер ал-Омар, но на негово място веднага се появил следващият непокорен управител – Ахмед Джезар паша. През същата година по тайнствен начин починал и мамелюкският управител на Египет – Абу Дахаб, но веднага управлението на страната преминало в ръцете на други двама мамелюци – Ибрахим Бей и Мурад Бей, които отговорили непочтително на султанския указ за издължаване на неплатените данъци. В Багдатския вилает Бююк Сюлейман продължавал да укрепва властта си, без да се съобразява с Портата, а местните династии на северноафриканските провинции съвсем рядко се сещали, че са под "сянката на султана". Самовластните господари се разпореждали и в Анадола. През 70-те години в района на Трабзон и Ерзурум управлявал дерибеят хаджи Али Паша, в Централен Анадол се чувала единствено думата на клана Чапаноглу, в района на Маниса и Айдън – на Караосманоглу. Фамилиите разполагали със собствени войски, макар че трябвало да участват в поход срещу външните противници на султана, най-често воювали помежду си, внасяйки смутове и безредици в страната.
Положението на Балканите също се влошило. Абдулхамид I успял да отрови непокорния албанец Мехмед Бушати, но не смогнал да възстанови влиянието си в Северна Албания, тъй като синът на Мехмед – Махмуд Бушати, не допуснал османски войски във владенията на могъщата албанска фамилия. Неспокойно било и положението в Южна Албания, където друг местен герой – Али Тепеделенли, принудил султана да го признае за управител на Янинския санджак. В същото това време се набирали сили и бъдещите главни действащи лица на анархията в Румелия били Осман Пазвантоглу, Исмаил Тръстеникли и най-новият капсъзин Мустафа Байрактар – толкова добре познат на Атанас.
Еничарският корпус гласува на българина особената чест да се справи с капсъзите, които вече бяха започнали да се наричат кърджалии. Тъй като се прецени, че той най-добре познава Румелия, беше му дадена една орта, с която да воюва с кърджалиите. По това време Хаскьой беше станал център на кърджалийското движение. Кърджалиите нападаха не само раята, но и правоверните, водени единствено от желанието да плячкосват. Така хората, които доскоро се включваха в хайдушките дружини и бранеха честта на бедните, сега се превръщаха в главорези. Външните войни пречеха на султана да прехвърли по-големи сили в потушаването на движението. Малкия брой на войската си Аскероглу се опита да компенсира с дисциплина. Понякога обаче силите бяха толкова неравностойни, че той не смееше да излезе в открита битка е върлуващите бандитски орди. Например Емин ага, който още върлуваше из Румелия, събираше под знамената си повече от хиляда души въоръжени до зъби конници. Освен него от Хаскьой само през 1785 година бяха излезли трима хасковски кърджалии: Ибрахимоглу, Ак Осман и Кьоруджъклъ Халил. По същото това време Хаскьой беше нападнат от чума през 1788 година и от глад и суша през 1792 година. Така към бедственото положение на селяните се прибавиха и кърджалийските набези. За съжаление на Атанас еничарите, вместо да бранят раята, също се включваха в бандитските набези и тероризираха населението. Понякога ставаше така, че населението симпатизираше повече на кърджалиите и презираше еничарите. А може би всичко това беше поради страха. Бандитите главорези се отнасяха свирепо към селяните. Не беше рядкост Атанас и хората му да срещнат посечени цели села, заедно е жените и децата. Редовна гледка беше по пътя да се види побит на кол селянин. За съжаление все по-често срещаха и еничари, сполетени от същата участ. Това накара хората на Атанас да се страхуват. Те бяха оставени на милостта на съдбата, сами сред вълци. Останалите еничари не ги подкрепяха, кадиите и официалните власти също не ги защитаваха, а населението не ги обичаше. Така постепенно ортата на Аскероглу се отдели от централната власт и се оформи като самостоятелен боен отряд.